Честита Баба Марта!
Нитка, которой завязан букетик, - мартеница:))

Горделивите -
ние -
не питаме никога.
В резултат -
емболия
от сподавени викове.

Няма за нас лекарства!
Няма противоядия.
Мълчаливо, но царствено
умираме. Млади.
(Моя гордост и бич мой,
мразен и неминуем,
как да кажа "обичам"?
Може някой да чуе!)

Горделивите -
ние -
живеем от болката.
Ех, понякога пием
един за друг.
Толкова.

Миряна Башева

Мостовете винаги са ме плашили. Странно е, но винаги съм предпочитала да преплувам или да изкатеря пространството, вместо да изтърпя притеснението да се доверя на мостостроителя. А и подозрението, че свързват неща, за които не знаем дали искат да бъдат свързвани, ме насторожва отделно. Мостът е вещ безцеремонна, незачитаща правото ти на усамотение, на недостъпност и отдалеченост. Мостът освен това е и знак за сервилност - услужливо ляга и подлага гръб - да минеш по него, като се прави, че търси нещо в тревата или сред вълните.
А разрушеният мост е знак за свобода. Ха, върви сега да те видя! - накъдето ти видят очите върви! Свободен си сам да си избереш, да трасираш пътя си, да определиш маршрута си, според както ти стиска или според силите си. Предмостието също не ми е по сърце - да се докараш до лесното, да додрапаш до него и какво? Да се успокоиш, да грохнеш и да лазиш по утъпканото, благодарен, че
си оцелял.
А подмостието? Е, тука вече се предавам! Това не съм го живяла..., но съм го сънувала. На една крачка до него съм била и съм си го представяла. То може би също е свобода, но такава не я пожелавам на никого. Освен ако не си река, която да шуми под мостовете...

https://soundcloud.com/#dvoinoibekar/sjigayumosty

http://vbox7.com/play:63833f72

КОНЧЕ МОЕ


Добре живяхме, конче мое, но живота

за малко ни е даден - само да извикаш.

И днес ще трябва да се разделим, защото

очите ти се свършиха, нозете се изтриха.


Летеше твоят шал - препускаше душата

и подир тебе аз - едно сърце двуного...

А щом угаснеше деня, заспивахме в тревата,

избягали от хората, забравени от бога.


Но вятърът отново рог надува -

не знаехме юзда, не знаехме камшик какво е.

Целувам черния ти белег... и белия целувам -

нима ще ме оставиш, конче мое.


Да можех, бих ти дал от моите години.

Звънчета ще ти дам - да бъдеш цялото камбана.

Вземи балончето - сърцето му е синьо.

Дори часовника ти давам, само да останеш.


Но тръгваш ти - звънят копитата ти боси.

Прости ми, конче ненадминато!

Как страшно ще се вее твоят алаброс и

ще свети като слънце в гилотината.

Борис Христов

:)

Pablo Alboran - "El Beso" + текст на русском:)






Поцелуй

Если море разделяет континенты,
то нас двоих разделяют сто морей.
Если бы я мог быть храбрым,
я умел бы признаться тебе в своей любви...
той, что плавит в этой песне мой голос,
вот как я перевожу на язык сердца.

Меня называют сумасшедшим
оттого, что не вижу, как мало, как говорят, ты даешь мне.
Меня называют сумасшедшим
за то, что я взываю к луне за стеклом.
Меня называют сумасшедшим,
если я по ошибке, нечаянно произношу твое имя.
Меня называют сумасшедшим
за то, что позволяю воспоминаниям о тебе жечь мою кожу.

Сумасшедший, сумасшедший, сумасшедший...

Но если бы я мог поцеловать тебя,
ты бы узнала, как мне больно от этой любви.
И я смогу опрокинуть вселенную,
чтобы не осталось ничего кроме нас с тобой.

Если вдруг ты уйдешь,
и я не смогу прикасаться к тебе,
я знаю, что снова дам повод для разговоров.

Меня называют сумасшедшим
оттого, что не вижу, как мало, как говорят, ты даешь мне.
Меня называют сумасшедшим
за то, что я взываю к луне за стеклом.
Меня называют сумасшедшим,
если я по ошибке, нечаянно произношу твое имя.
Меня называют сумасшедшим
за то, что позволяю воспоминаниям о тебе жечь мою кожу.

Сумасшедший, сумасшедший, сумасшедший...

От моего сумасшествия нет средства, кроме твоих губ,
что открывают для меня мир,
ведь я собьюсь с пути, если ты уйдешь одна.

Меня называют сумасшедшим
оттого, что не вижу, как мало, как говорят, ты даешь мне.
Меня называют сумасшедшим
за то, что я взываю к луне за стеклом.
Меня называют сумасшедшим,
если я по ошибке, нечаянно произношу твое имя.
Меня называют сумасшедшим
за то, что позволяю воспоминаниям о тебе жечь мою кожу.

Сумасшедший, сумасшедший, сумасшедший

.

Паузите ни карат да мислим, че песента свършва, а тя не свършва. Но после свършва завинаги.

Паузы заставляют нас думать, что песня заканчивается, а она не заканчивается. Но потом заканчивается навсегда.

http://www.reverbnation.com/play_now/song_16019924

Световен ден на думата "Благодаря!" (International Thank You Day).
Спасибо, дорогие мои, за дружбу!

Весь новый альбом испанской звезды Пабло Алборан -"TANTO" "Так"

.

С новым годом, друзья! Живите и радуйтесь! Всего вам доброго!

“Ана!
Прости ми, че не се свързах с теб в Прага. Намеренията ми за спонтанност не се оправдаха – разболях се още във влака и нямах ни минута време за себе си. Но аз се оглеждах по улиците дали няма да те срещна.

Аз”

Това беше единственият мейл, който Ана беше получила за трите дни, в които не беше сядала пред компютър. Прочете го два пъти, след това внимателно затвори лаптопа си, отвори прозореца и се загледа в хората по улицата долу. Ана не само не живееше в Прага, а и никога не бе ходила там. Авторът на трогателното писмо, гореподписаният Аз, беше словенски поет, чиито стихове тя превеждаше на собствения си език за удоволствие. Поне така беше преди няколко години. След това поетът сключи договор в за издаване на свои книги в страната й при изричното настояване тя и единствено тя да е преводач на писанията му. Да, поетът не познаваше езика й и нямаше как да прецени е ли тя добър преводач реално на стиховете му, или не е. Но, разбира се, беше виждал някоя и друга нейна снимка, която Ана се беше съгласила да му прати по мейла, така че решението беше взето лесно.

Друга Ана живееше в Прага и превеждаше на чешки трета книга на поета. Не познаваше тя лично този Аз, но му беше пращала своя снимка по мейла и решението именно тя да е официалният му и единствен преводач на чешки беше лесно.

Няколко седмици по-късно трета Ана писа на Аз:

“Поете!
Очаквах да ми пишете, било то и не по работа (още по-добре, разбира се). Тук вече е златна есен и аз се разхождам по улиците на града. Файтоните сноват между туристите, надбягват се с вятъра, а аз снимам всичко това. Скоро ще Ви изпратя няколко фотоса, за да ме разберете. Може пък да напишете нещо за моя град?
Пишете ми скоро.

Ваша: Ана”

Аз не познавам Аз, но имайки предвид симпатичния му авторски стил и вкуса му към жени, предполагам, че е написал нещо като:

“Ана!
Обръщението ми е по-скоро неконкретно, макар и съдържащо име в себе си. Не знам кога и как писмото ми ще те открие, защото есента вече премина в зима, а аз едва сега ти пиша. Както се досещаш, преборих егото си и ти пиша: скъпа Ана от Прага, моля те, изпрати ми адреса си, за да ти пиша хартиено писмо. На всички останали Ани, които получават това, поднасям своите извинения. Не съм вещ в компютърните дебри, а явно моята електронна поща е решила да изпрати предното съобщение до всички дами с име Ана, на които някога съм писал. А, Бога ми, те явно не са малко…

С наведена глава, но твой/ваш до самия си край: Аз

P.S.: Ана от Будапеща, престани, умолявам те! Получавам картичките ти, но умишлено не им отговарям.”

В една малка източноевропейска страна една Ана получава това съобщение от непознат адрес и се замисля, че всеки неин бивш се е подписвал Аз. После протяга дългите си пръсти над клавиатурата и му отговаря, че го обича.
НК

http://ninkokirilov.wordpress.com/2012/12/30/ana/