Когда тебе придётся туго,
Найдёшь и сто рублей и друга.
Себя найти куда трудней,
Чем друга или сто рублей.

Ты вывернешься наизнанку,
Себя обшаришь спозаранку,
В одно смешаешь явь и сны,
Увидишь мир со стороны.

И всё и всех найдёшь в порядке.
А ты - как ряженый на святки -
Играешь в прятки сам с собой,
С твоим искусством и судьбой.
**

Из миллиона вероятий
Тебе одно придётся кстати,
Но не даётся, как назло
Твоё заветное число.

Загородил полнеба гений,
Не по тебе его ступени,
Но даже под его стопой
Ты должен стать самим собой.

Найдёшь и у пророка слово,
Но слово лучше у немого,
И ярче краска у слепца,
Когда отыскан угол зренья
И ты при вспышке озаренья
Собой угадан до конца.

Арсений Тарковский

Три сестри

Сини щори спуснете във моята стая.
Ти, сестричке, не бъркай илач скъп и нов!
Три кредитора мои край мене застават:
мълчаливите Вяра, Надежда, Любов.

Аз с треперещи пръсти портфейла отварям,
в него пак не намирам и пукнат петак...
- Не тъжи, не унивай, о, ти, моя Вяра,
имаш толкова други длъжници, все пак.

Продължавам да шепна безсилно и нежно,
над ръцете й мойта виновност снове:
- Не тъжи, не унивай, ти, майко Надежда,
имаш още достойни в света синове.

И протягам си празните длани към нея -
Любовта се привежда и казва на глас:
- Не тъжи, не унивай, паметта не бледнее,
вместо теб се раздадох навсякъде аз.

В колко чужди ръце, без да взимаш поука,
с плам неземен горя към небесната вис?
Тъй в трикратен размер многоустата клюка
твоя дълг изплати... Ти пред мене си чист.

Чист, пречистен лежа в разцъфтялото утро,
а на пода чаршафът ми хвърля бял флаг...
Три сестри, три жени, три съдии милосърдни
ми отпускат последния свой кредит, факт.

Три жени, три съдии, три сестри милосърдни
ми отпускат безсрочния свой кредит, факт.

© Превод от руски: Маргарита Петкова

Три сестры

Опустите, пожалуйста, синие шторы.
Медсестра, всяких снадобий мне не готовь.
Вот стоят у постели моей кредиторы
Молчаливые: Вера, Надежда, Любовь.

Раскошелиться б сыну недолгого века,
Да пусты кошельки упадают с руки...
Не грусти, не печалуйся, о моя Вера,-
Остаются еще у тебя должники!

И еще я скажу и бессильно и нежно,
Две руки виновато губами ловя:
- Не грусти, не печалуйся, матерь Надежда,-
Есть еще на земле у тебя сыновья!

Протяну я Любови ладони пустые,
Покаянный услышу я голос ее:
- Не грусти, не печалуйся, память не стынет,
Я себя раздарила во имя твое.

Но какие бы руки тебя ни ласкали,
Как бы пламень тебя ни сжигал неземной,
В троекратном размере болтливость людская
За тебя расплатилась... Ты чист предо мной!

Чистый, чистый лежу я в наплывах рассветных,
Белом флагом струится на пол простыня...
Три сестры, три жены, три судьи милосердных
Открывают последний кредит для меня.

Три жены, три судьи, три сестры милосердных
Открывают бессрочный кредит для меня.

© Булат Окуджава

Не съвсем невъзможно...
Понякога ми се приисква да съм книга.
Да легна в топлите ти мъжки длани.
Да ме разлистваш. Да ме изучаваш...
Да съм любимото ти занимание.
Понякога ми се приисква да съм дреха.
По тялото ти нежно да прилепвам.
Да те обгръщам. Да те чувствам в себе си.
Да съм причина...А пък после следствие...
Понякога ми се приисква да съм вино.
Да ме отпиваш и по устните ти да се плъзгам.
Да те замайвам и да те опиянявам
и да те карам да си страшно дързък.
Не съм. Ни книга, нито вино, нито дреха.
Жена съм. Имам скучни делници.
Но знам, че вечер бавно ме разлистваш,
опивам те, и те заключвам в себе си.
написа caribiana на 2.11.07


Коктейл от есен
Три капки дъжд. И утринна мъгла.
Отпивам от коктейла на Октомври.
Вкусът му парва ме... На есенни листа...
И кара ме тръпчив да го запомня.
Ела! Свенливите звезди се крият
зад облачно- дантелени завеси.
По чаша от Октомври да изпием.
И току-виж - превърна се в принцеса...
На малки глътки... Чувстваш ли?
Опива... и ме кара да мечтая...
Октомври ,всъщност, не е толкова сив...
А пък Луната му е малка запетая...
Наздраве! Нищо, че без чаши...
Направо от небето му ще пием.
И май, че не е страшно тъжна есента.
Нали..? Една оранжева магия!
написа caribiana на 29.10.07


Ти сънувал ли си ме? Защото аз...
Сънувах те... Пак беше късно лято.
Нощта загасяше последните лъчи.
Запалваше светулки във прозорците,
превъръщайки ги в котешки очи.

А аз се ронех в дланите ти като пясък,
звучах като китарени акорди в Ла.
Бях пълнолунно твоя. Чак до изгрев.
И исках да остана след това...

Страхувах се, че с утрото ще се разпадна,
и вплитах се неистово в сърцето ти.
Попивах с настървение в душата ти
и търсех знак за вечност във ръцете ти.

А после се събудих...Беше есен.
Бях цяла. Неразчупена. Сама.
Но с вярата, дълбоко в себе си,
че съм оставила във теб следа.
написа caribiana на 25.10.07


СЛЪНЧЕВИ ЗАЙЧЕТА
Избликна следдъждовно следобядът
във цветовете, спрели на небето.
През мътносини облачни завеси
премина Слънчо в своята карета.
Огледа се за малко във стъклото
на тихия ми и сънлив прозорец.
А слънчевите зайчета намигаха,
преди стремително да полетят нагоре.
За миг превърнах се в едно от тях.
В очите ти поисках да се гмурна,
за да почувстваш пак онази топлина,
с която слънчевите зайчета целуват.
написа caribiana на 24.10.07


БЯГСТВО
Понеже заваля, крилете ми са мокри.
И някак си... не мога да летя.
Оглеждам се привечер в помръкналите локви
и търся в тях забравени слънца.
Защото Есента е някак носталгична-
един ръждив нюанс, прелюдия към сняг-
се случва да заплача.И някак е логично-
угаснал е във сиво лазурният ми бряг.
И тъй като е облачно, ми иде да избягам.
Да се превърна тайно във Звездна светлина.
По клоните оголени безмълвна да полягам.
И Слънчева да стана отново с Пролетта.
написа caribiana на 21.10.07


Гондолена Луна
Не мога да заспя. И си измислям...
Създавам си вълшебни светове.
Извайвам тих, далечен пристан
в доброто, старо, сънено небе.
Луната се превръща във гондола,
и аз се качвам в нея и пътувам.
А тишината свири на виола...
Или пък звездна песен чувам?
Представям си, как Ти ме чакаш...
На някакъв далечен бряг в небето.
Усмихнат лунен вятър носи знака,
че мен ме има там, в сърцето ти.
...
Не си отивайте, Безсъници... Така е хубаво!
Във нощи с лодки, вместо тихата Луна
аз тръгвам пак на звездно пътешествие...
Измислям си...Не мога да заспя.
написа caribiana на 20.10.07


СКИТНИЦА В СЪНЯ
И тази вечер ще съм Сънебродница...
Ще скитам из забравените сънища.
Орисана от Лунната Магьосница,
ще преоткривам бледи, звездни пътища.
На твоята притихнала възглавница,
навярно ще забравя две сълзички...
По - бляскави от езерните капчици.
И парещи навярно...но мъничко.
Наметната със плащ от тънки облаци,
със пъстри чехли от дъга обута,
съвсем превърнах се във Сънебродница...
Единствено във сънища се лутам...
Не се буди! Ще се изгубя в Нищото.
Ще се разтворя някъде в Безкрая.
Така поне ме има...сънебродеща...
А иначе...А иначе , не зная…
написа caribiana на 15.10.07


НА ЮГ...
Студено ми е. А небето тежи.
Сякаш вместо със облаци, е покрито с олово.
Един тъжен свят под него лежи,
стегнат в есенни , хладни и мрачни окови.
Аз съм птица! Защо не отлитнах?
Надалеч, дето Слънцето вечно е живо...
Там, където съм винаги стоплена,
там където от лято сърцето прелива...
А съм тук. И треперя от студ.
И небето все още се пълни с олово.
Чакай , Слънце! Разтварям криле...
Да политна към тебе съм вече готова.
написа caribiana на 14.10.07


РИСУНКА ПО ПАМЕТ (ЛЯТОТО...)
Тиха като сянка идва вечерта.
И се разлива над Бургас като магия.
Един скучаещ кораб се влюби във звезда.
Прошепна и сиренено : "Ще те открия!"
Отскубна се от пристана и хукна сред вълните.
А Фарът се усмихна в синкавия мрак.
Защото всички кораби се влюбват във звездите.
Но винаги се връщат на неговия бряг,
на неговия пристан,при неговите чайки,
при мекия му пясък и нежния му глас.
Защото тука само живее тази тайна
от приказка вълшебна,наречена Бургас.
написа caribiana на 14.10.07


https://caribiana.blogspot.bg/

http://myboxoftreasures.blogspot.bg/

МЪЛЧА...
Тиха съм днес. Предчувствам зимата.
Чувствам,как някъде ражда се сняг.
Чувствам, как тръпнат високо комините,
останали голи след птичия бяг.

Тиха съм днес. От облаци млъкнах.
Слънцето някак успях да спася...
Заключих го в себе си-да не помръква.
И снежните дни с лъчи ще гася.

Тиха съм днес. До полуда немея.
Бяло ми става от зимно мълчание.
И...някак наужким сякаш живея.
На пролет пониквам в букет от желания.
написа caribiana на 13.10.07


СПОРЕД ЛУННАТА ПОЛИЧБА
Като древно предсказание се сбъдвам.
В нощи несънуващи и будни.
Идвам. Или пък си тръгвам.
Но оставям в тебе малко чудо.
Има ме. Поличба е Луната.
И звездите питай, ще ти кажат.
Стъпките ми будят тишината
звънчево трептящи по паважа.
Някой сигурно ме е написал,
в нощ, изпита с много вино...
Без да иска, е орисал
във съня ти да ме има.
Според някакво поверие се сбъдвам...
В полунощ. Във ранна пролет.
Идвам ли? Или си тръгвам?
Вярвай във поверията, моля те!
написа caribiana на 11.10.07


НА ПЪТ ЗА ВКЪЩИ...
Подгоних сянката на вятъра
под клоните на есента.
Те се събличаха.
Без свян изхвърляха
червеножълтите листа.
Събирах си букет от тях.
Те се пилееха.
Танцуваха и кацаха край мен.
А някъде далеч изплува залеза.
Целуна ме усмихнат и смутен.
Прибрах го във очите си.
И в устните.
Изгрях от кротката му светлина.
А вятърът притихна сгушен
в букета ми от есенни листа.
написа caribiana на 10.10.07


КОРАБЧЕ
Когато завали, ела при мен.
Не да ме стоплиш с устни или длани.
А да излезем заедно на вън,
под струйките вода, без дъждобрани.

От някакъв забравен лист,
сгъни ми малка,бяла лодка от хартия.
А локвите превръщай в океан...
В дъжда се сбъдват всякакви магии.

И след това ме погледни.
Разрошена и мокра...и щастлива.
Такава именно ме запомни.
Дъждът безкрайно много ми отива.
написа caribiana на 9.10.07


Есента...и аз
Днес е сивоока есента.
Слънцето в косите и не грее.
Шепнат тихо тъжните листа.
А небето от безптичие немее.

Иска ми се някак да я стопля.
Да и върна меките отблясъци.
Да заглъхнат ветрените вопли
и сърдитите им хладни тласъци.

Иска ми се да я сгрея с устни,
да и дам от слънцето си бяло,
да избликнат цветните и звуци
изпод облачното тежко одеало.

Да запаля пламъчета живи-
като жълти есенни цветя.
И да чувствам как от мен прелива
ябълково вино в есента.
написа caribiana на 7.10.07


Жълто...
Слънцето, понеже знае,че си тръгва,
оставя жълтото си по засмените листа.
Те засияват светещи и топли,
превърнати в очи на есента.
А ти, понеже знаеш,че обичам
искрящия и парещ слънчев цвят,
превърна есента във минзухарена,
и жълт сега е целият ми свят.
А аз , понеже още съм безмълвна,
а искам да ти кажа страшно много,
прошепвам тихо :"Най-прекрасният..."
Сълзите си да скрия...не...не мога...
написа caribiana на 6.10.07


Букет в писмо
Един бял плик...А вътре-слънце!
Изгряващо от думите приятелски.
Лъчите му попиват във душата ми
и рукват от очите ми сълзи предателски.
Стоя безмълвна.И е страшно хубаво!
И нищо,че е вечер...Става светло!
От топлите им думи ,омагьосано,
затупква ветрогонещо сърцето.
Изгряват в жълто нарцисови пламъци-
букет в писмо! Магия жива!
А щастието, скрито във сълза,
под клепките ми тихо се разлива.
написа caribiana на 3.10.07


Вкусът на утрото
Ти виждал ли си изгрева във капчица роса?
Как се разпръсква светлина от нея?
И как струи от мократа трева
един копнеж на Слънцето- да грее.
Ти чувал ли песента на птиците,
когато утрото ги гали с хладни длани?
И как с възторг посрещат светлината,
пролазваща над спящите поляни...
Отпивал ли си малки глътки сини
от сутрешното свежо настроение?
Отпивал си... а пък вкусът им
напомнял ти е винаги за мене...
Такива диви, неопитомени...
тръпчиви малко, но с вълшебен аромат...
Проникват във душата ти.И там остават.
За да покълнеш после в моя свят.
написа caribiana на 1.10.07


Заради дъжда...
По стъпките на пролетния дъжд,
дойдох единствено,за да се влюбя в теб.
Измислях си,че можеш да ме стоплиш,
и кръстих те Синът на Феб.
Заравях ветровете във очите си
и се топях във ледените ти ръце.
За сляпата любов бях чувала.
Ала не вярвах,че се случва с мен.
Сега дъждинките ми са безброй кристалчета.
Ледът не топли.Знаех от преди.
А исках просто някой да ме сгрее...

Виновен бе дъжда, нали?
написа caribiana на 29.9.07



[url]https://caribiana.blogspot.bg/[/url]

[url]http://myboxoftreasures.blogspot.bg/[/url]

ТАЗИ ВЕЧЕР
Протегни ръка.Помилвай облака.
Разроши звездите златокоси.
После поведи ме край брега.
Да походим полунощно-боси!

Нарисувай в пясъка цветя,
нищо, че вълните ще ги скрият.
Стъпките, оставящи следа,
ще напомнят,че били сме ние.

Чуй морето.Слей се във вълните.
Открадни си мъничко безбрежност.
Дай на тази вечер лунноока
чувството,че ще остане вечна.
написа caribiana на 13.9.07


НИКОЙ ДРУГ...
Мързеливо Слънцето се гуши
в синьо-сиво облачно легло.
Във градината, наместо сълзи,
листи рони старото дърво.
И рисува по зелените тревици
жълто-ален светъл пейзаж.
Потреперва от студеност есенна
даже сивият добър паваж.
Скоро ще разпукат кестените
своите бодливи сърчица.
А по плажа ще останат само гларуси.
И една предзимна тишина.
Ще сме само двама със морето.
Самотата губи... Двама сме!
Никой друг така не ме обича,
както есенното ми море!
написа caribiana на 9.9.07


НА БРЕГА НА ЕСЕНТА
Дъждовете вече са тихи.
Умориха се летните бури.
Няма мълнии, тътени няма.
Само кротки дъждовни чучури.
Застудя.Остаряло е лятото.
Стяга раница,пълна с мечти.
И с последното ято от щъркели
надалече от тук ще лети.
Ще угасне във пясъка Слънцето
и вълните от скръб ще сивеят.
Ала моите летни копнежи
във очите ми пак ще живеят.
Ще строя още пясъчни замъци,
и морето в рапани ще крия.
Цяла амфора пълна със обич
ще превърна в фонтан от магия.
Всеки сън ще е сбъднато лято.
Ще съм лъч.Слънчогледов отблясък.
И на пук на сребристата Зима
ще златея по мокрия пясък.
написа caribiana на 7.9.07


ПРОТОТИП НА БОГИНЯ
Нощта се процежда на капки
по голото рамо на плажа.
Звездите - проблясъци кратки.
Луната - във броня на стража.

Вълните обрамчват пенливо,
дантелено, моето тяло.
Отдадена. Малко свенлива.
От голост и хлад затрептяла.

Нощта и морето ме имат.
Превръщат ме в статуя синя.
Брегът е отчаян художник,
разлистващ морето - картина.
написа caribiana на 6.9.07


НЕ МЕ ТЪРСИ
Лапичките на дъжда препускат шепнешком
по клепачите на тъмните прозорци.
Разказват нещо с равен баритон
капчуковите лунни водостоци.
А ти сънуваш ли ме още във дъжда,
с букет от нарциси и син чадър?
Целуваш ли онези капчици вода,
които те превръщат в по-добър?
Надничаш ли все още в локвите,
да зърнеш там парче небе,поникнало в асфалта?
И да си спомниш как,когато беше с мен
рисувахме с звездите нощни лампи?
Не тръгвай да ме търсиш...някой ден.
Почакай, остани където си!
Навярно ще намеря път към теб.
Но първо трябва да простя...на себе си.
написа caribiana на 5.9.07


НЕДЕЙ
Ако тръгна по стъпките на Евридика,
дали ще се превърнеш във Орфей?
Или отчаяно,сърцето ми ще вика,
а твоето отсреща ще немей?
Ако сред тези пеперудени поляни
внезапно разбера,че съм сама,
дали за мене птица ще изпратиш,
за да повярвам пак във любовта?
Ако насън отново се завръщам
към онзи бряг,морето и...към теб...
недей, недей да се обръщаш.
Аз знам,че отговърът ти е "Не!"
написа caribiana на 5.9.07


Мини зад Слънцето и...
Нарисувай ми вятър
в открито море!
Нареди ми съзведие
от езерни капки!
Подари ми
среднощния бяг на коне,
дай ми пламък,
мъждукащ под ледена шапка.
Превърни се във песен,
долитаща с изгрева,
целуни ми очите
със лунни лъчи.
Изсънувай ме несънувана,
напиши ме неписана.
Дай ми цялата обич!
Пък дори да горчи.
написа caribiana на 3.9.07


СОНАТА ЗА ЦИГУЛКА
Говори ми...
Сякаш музика носи гласът ти.
Някой свири Корели в нощта.
В бална зала превръщаш Земята,
осветена от древна Луна.

Облечи ме със рокля от изгреви,
поведи ме във бавния танц
и накарай звездите да падат,
натежали от пурпурен гланц.

Събуди във очите ми лятото,
потопи го в бароков разкош.
Дай ми пулса на твойта мелодия
в тази тиха,несбъдната нощ.


А SONATA FOR A VIOLIN
Well, talk to me
A sound of music your voice is to me
A piece of Korreli is playing, you see
And in a ballroom the Earth you can turn
Alit by the Moon with glitters that burn

Now put a dress made of sunrises on me
Take a lead in a slow dance, then toss
All the stars would collide and would show me
So much heavy with violet gloss

Make the summer awake in my eyes
Put a luxury style of baroque
Give the pulse of your melody twice
In the night with the non-working clock
написа caribiana на 3.9.07


НЕ МИ ОТИВА ТЪГАТА
Една оранжева кристална тишина
се сви на сянка под драцените.
Не я познавам.Самота
е главна героиня в сцената.

Не си мисли,че мога да съм тъжна.
Повярвай,даже да не ми личи.
На "Вие" сме с тъгата.Не,не лъжа.
Не ми отива на южняшките очи.

Не ми отива на усмихнатите устни,
не ми отива на косите разпилени.
Не мога да съм тъжна.И възкръсвам.
Оранжева.От тишина родена.
написа caribiana на 2.9.07


https://caribiana.blogspot.bg/

http://myboxoftreasures.blogspot.bg/

Элегия

День новорожден… волнуется снова
жажда — вскипает она и поёт…
Милая, добрая, ты невиновна!
день новорожден — сон меня гнёт...

Бело-лилейна ты, утром румяна,
с дней моих горькой полынью на вы!
Немо считаю шаги… Без обмана!
Поздно к тебе мне, увы!..

Сердце пождало, да влагой вышло,
плакало зорьке небывшей, поверь:
двор мой некошен, бисером вышит,
выжат падкой росой по траве.

В чашу печали судьба моя бает:
выпью — оставлю алый завет!
Этот родится, тот погибает,
сжав пистолет...

Рок неминучий солнцем калёным:
«Свежесть легка? Это жажда бедна!»
Если вернёшься ты в платье зелёном,
знай, что тропа опустеет одна…

Пеньо Пенев
перевод с болгарского Терджимана Кырымлы

Когда дождь

Снаружи дождь идёт,
так тучно
забулькал шум
по улицам,
и сочнозвучно
капельки
о плитку
плющатся...

О, как он весел, дождь,
когда ты знаешь:
есть твой дом,
и веришь,
что двери
для тебя
открыты в нём.

Пеньо Пенев
перевод с болгарского Терджимана Кырымлы

Тёплый вздох

Тёплый воздух приласкал равнину
точно мать любимое дитя.
Вот смотри! И радуйся! Не «в глину» —
в шум и трепет канешь ты шутя...

Будет путь твой финишем отмечен,
даже радость сгинет, не целя,
но юна как встарь и снова вечно
будешь цвесть ты, майская земля!

Пеньо Пенев
перевод с болгарского Терджимана Кырымлы

Утро

Моё ты счастье, нет тебя милее,
меня тут мочат ливни до поры.
Без меры солнце жарит, да не греет,
лицо убили дерзкие ветры.

В румянце зорь и золоте заката
ты всюду и всегда мила со мной.
Крепчает страсть к тебе и, необъята,
любовь моя светла как день земной.

Мне нестерпимо тягостна разлука,
душа моя горит, тебя зовёт...
Ах, мука ты моя, навеки мука,
не дни долой — счёт на века идёт!

Пеньо Пенев
перевод с болгарского Терджимана Кырымлы

Мои вечера

I.
Люблю засесть в пенале тесном
и, тихим вечером скорбя,
в воспоминаниях исчезнуть
ища былое, и тебя!

И, к року худшему готовясь,
смотреть мне в мутное окно,
читать своих мучений повесть,
где горя пламенное дно.

II.
Бульварами, задумавшись, ишачу
едва-едва с мученьем, не иначе,
жестоким игом точно уярмлён...
Суметь бы мне — я горестно заплачу,
… нет слёз, глаза во мраке рачу,
и я устал, надломлен и пленён.

III.
Моё страданье без тебя бескрайне,
подслеповат весь день я с самой рани.
Далече ты… Мне б вожжи намотать,
презреть непрожитое счастье в тайне.
На улице паду я моментальной «майне»
чтобы в усталости веками спать!

Пеньо Пенев
перевод с болгарского Терджимана Кырымлы

ЭЛЕГИЯ
ПЕНЬО ПЕНЕВ

Авторизированный перевод
с болгарского
Ольги Мальцевой-Арзиани

День зарождается. Жажда пустынная
Словно волна догоняет волну.
Женщина юная с взглядом невинным -
День зарождается, я же засну...

Сердце томилось во мгле ожидания,
Но не дождалось, и было так горестно!
Утренней зорькой рыдало страдание,
Травами мокрыми плакало с росами.

Как цикламен, была бело-румяною,
Поздно пришла - в дни последней главы.
И я молчал. Только думал упрямо -
Ты опоздала... увы...

Чаша вина мою скорбь принимает.
Я оставляю в ней алый завет.
Кто-то рождается, кто-то страдает
И умирает, держа пистолет.

Судбы людские - задача решённая.
Если ты даже вернёшься сюда -
Лёгкой походкою в платье зелёном,
Тропинкой пустынной ответит судьба...