АЗ И МОРЕТО

Безбройните разплакани черупки
докосват ме със свойта чернота,
и рачета от тъмните си дупки
проблясват със солена мокрота.

Студена сол нозете ми изгаря
и пяна във дланта ми се топи,
вибрират побелели морски пари
със вятър, хладината им изпил.

Как искам да съм с мидите зелени,
но тръгвам умълчана към дома
и мидите си тръгват сякаш с мене,
със мен си тръгва топлата вълна.

Сега разбирам: в топлите ми длани
е сгушено соленото море.
Във сънищата мои разлюляни
то бърза да се побере

Петя Дубарова

Здравей, море! Пристигам в тази вечер
за първи път единствено за теб,
но не за да намеря тук утеха
или да те заключа във куплет.

Те – римите – самички се подреждат.
Дали защото вятърът край нас
пак рецитира стихове, но нека
да го оставя и да тръгна аз

по пясъка отдавна недокосван
от моите нестрадали нозе.
Аз нямам право тук да хвърля котва!
Защо дойдох във тази нощ, море?

МОРЕ

Ти липсваш ми, море!
Ти винаги ми липсваш.
с Вълните на прибоя,
с топлината,
с ятата бели гларуси, море,
и с вятъра,
издул до край платната.

Ти липсваш ми, море,
като нежна милувка,
оставена за утре,
но желана.
Като приятел, който да сбере
душата ми, нехайно разпиляна.

Обичам те, море,
от първата ни среща.
Соленият ти дъх ме
омагьосва.
Ще бъда твой завинаги, море!
В сърцето, като клетва
ще те нося!

МОМЧЕТО, КОЕТО ГОВОРИ С МОРЕТО

Момчето, което говори с морето
на някакъв странен език,
аз ли бях тогава?
Ти, мое наследство от светлото детство -
сърдечно и вечно море,
всичко отминава.

Ах, колко години, години, години,
години, години, море,
умряха безвъзвратно.
Къде са, кажи ни, кажи ни, кажи ни,
кажи ни, кажи ни, море,
искам ги обратно.

И ето че идвам при теб
толкова сам, толкова лош, толкова грешен.
И гребвам от тебе, море, шепа вода,
глътка любов за моя ден.

Прекършени клонки и чифт панталонки
и кърпена ризка, море -
бедните ни дрешки.
Ни помен от подлост, ни жажда за слава,
а порив за подвиг, море,
в мислите момчешки.

И често се питам, защо не опитам
да вляза във ритъм със теб -
смело да пристъпя.
Покоя сегашен, уюта домашен
и делника прашен, море,
в тебе да изкъпя.

Ах, как ми се иска със кърпена ризка
да тръгна към риска, море.
Има ли надежда?
Тук мойто начало, наивно и бяло,
като в огледало, море,
в тебе се оглежда.

Момчето, което говори с морето
на някакъв странен език,
аз ли бях тогава?
Ти, мое наследство от светлото детство,
сърдечно и вечно море -
всичко отминава.

Недялко Йорданов

Морето само живите обича...

Mорето само живите обича,

а мъртвите изхвърля на брега.

Едно момиче, ах, едно момиче

морето не изхвърли на брега.

Остана само кърпата позната

да се прелива с белите вълни.

Момичето обичаше моряка,

моряка - всички хубави жени.

Остана само кърпата с червени

и лилави ресни като преди.

Ний плакахме безшумни и смутени

и скочихме в студените води...

До дъно преобърнахме морето

със пръсти, посинели от тъга,

да търсиме момичето, което

морето не изхвърли на брега.