ВЕЛИНГРАД НА 69
Като сън преминават вече 7 десетилетия, откакто на 5 февруари 1948 г. е обнародвано 4-то постановление на МС на НРБ, с което селата Лъжене, Чепино и Каменица се обединяват в град. По това време в Чепинско хората се съвземат от последствията на ІІ-та световна война. И след първото общоградско събрание, когато е обявено образуването на Велинград, населението е във вълнуващо приятно оживление, със самочувствието че участва в провеждане на нещо по-голямо и ценно. Но едва ли никой е можел да си представи тогава, че на територията на довчерашните три села в северозападната провинциална част на Родопите може да се издигне град, който да съперничи на големите туристически центрове. Днес, 69 години по-късно, Велинград все повече се възправя като символ на балнеолечението и туризма – въплътената мечта на много велинградчани. Този величествен проект не би могъл да се осъществи без твърдата воля и силния характер на кметовете на града и упоритата работа на кметските администрации, на ръководителите на организации и предприятия, и особено без масовото участие на нашите съграждани.
Началото на новия град започва с ентусиазма на цялото население. Животът в бившите села е започнал да тупти вече в едно сърце, хората са се обединили и дружно работят за изграждането на града. Днес на младите им е трудно да разберат как може да се обича и вярва така силно и повече от всичко ги поразява ентусиазма, саможертвения патриотизъм и пристрастената любов, проявявани към един току-що раждащ се град. Доброволният труд компенсира недостига на пари и материали, съкращава сроковете. Така се строи болницата, водопроводите „Легуринец“, „Клептуза”, „Сухата лъка”… Масово се залесява около града, започва се с лошите пътища, булевардът…Освен с Клептуза, плажа, Велинград започва да става популярен с новата почивна станция на ЦС на профсъюзите, наречена „Двореца“. Образуват се кооперации, ТКЗС, РПК, ТПК, ДЗС, строят се училища, детски градини и ясли хлебозавод, цехове за млеко- и месопрераоботване...Проблемите се решават с огромни трудности. Най-после градът получава своята устройствена идеология с обявяването му за национален и международен курорт. Вече са построени курортната поликлиника и почивната база на трудещите се селяни. Извършват се регулациите на територията, изработват се и приемат генералните планове. В по-големи мащаби се извършва оформянето на междукварталните пространства и жилищните квартали, на улиците с паважни и асфалтови настилки.
Всеки велинградчанин знае за кампанията за освобождаване на града от старото и за превръщането му в чисто и битово добре устроено поселище. На съвещание за развитието на града като обект на международния туризъм, проведено на 30 юни 1966 г. се взеха исторически решения. Въз основа на тях през следващите години се извърши цялостното му благоустрояване. Паметни ще останат мерките за премахване на грозящите постройки – дъсчени огради, външни тоалетни, измазването на частните къщи, построяването на обществени отходни места, свързването на частните домове с канализационната мрежа. Разработиха се местни производства на стоки и услуги. Осигуриха се с допълнителни количества питейна вода. Строяха се туристически хижи, изградиха се къмпингите на Клептуза и Вельова баня, започна картотекирането и категоризирането на леглата в частните квартири. Предприеха се редица мерки за разширяване на балнеолечението. Завършиха се всички пътища, свързващи Велинград със страната.
Още в средата на миналия век започна усилена индустриализация на града. Изградиха се и се разшириха големи структури: дървообработващ, мебелен, колофонен машиностроителни заводи, фабрики, държавно автомобилно предприятие, аграрно-промишлен комплекс, производствени халета…Тези производствени мощности, които носеха основните доходи на по-голямата част от населението на града в един момент рухнаха и за голямо съжаление бяха ликвидирани изцяло. И какво дойде на мястото на „миналото- незабравимо“…дето го забравихме? – Окончателно се разбра, че жителите на града не могат да разчитат само на работни места в туризма. А до сега все още няма достатъчно фирми от туристическата индустрия, например, които да поемат част от свободната работна ръка.
С какво ще посрещнем 70-годишният юбилей на Велинград? За пример може да послужи организацията по честването на 40-годишнината от образуването на града. През последните 10-15 години курортът се развива с невероятна скорост. Увеличи се изграждането на съвременни балнеолечебни хотели и спа-центрове, съобразени с международните стандарти в туризма. Имаме общински план за развитие, общ устройствен план, имаме план за градско възстановяване и развитие…Въпреки строителството на булевард „Съединение“ и „Юндолска“, обаче, градът се нуждае още от цялостно и трайно реконструиране и осъвременяване на инженерно-техническите мрежи, системи (машини) от градската инфраструктура и на транспортната система; изграждане обхода на града; от уреждане и нормализиране ползването на минерална вода; от изграждане на липсващите физкултурни, спортно-туристически съоръжения и зали, от културни, археологически, обслужващи и информационни центрове в града и около него. И дали отново забравихме спортно-техническия комплекс „Сютка“?
Велинград, това не е просто град – само град, в който ходят хора, в който те се раждат и умират. За мен това е „град-човек“, вече на 69 години; солидно същество със своя характер, със своите недостатъци и достойнства: добре разположено, достатъчно самовлюбено, безкрайно красиво, често непослушно, романтично и дишащо… Като вързани с пъпна връв ние, тук родените, постоянно слушаме неговото дишане: дишане, което е тревожно, изразявайки се в бушуващи стихии и страсти, друг път –тихо и спокойно сред зелената гора, далеч от големите градски агломерации. Такова любимо за мен дишане…Този верен, до болка познат, стар приятел. „Колко добре ми е с тебе, Велинград! Колко много за мен значиш ти!“
Михаил Алексиев

Моето производство – моята отговорност
ОБИЧ БЕЗ СЯНКА
в. „Орбита“, 16 март 1974 г. Даниела Мишева
Някой някъде беше казал, че от известна възраст всеки трябва да бъде отговорен за себе си. Добре. Ти си на двадесет и девет години. И си роден в онзи топъл есенен ден , който стана начало на летоброенето на свободата. Значи синонимът на твоята възраст е младост, а когато се говори за младостта, ние акцентираме в нея порива, стремежа, незавършеността. Ти съгласен ли си с това, Михаиле!
- Така е, но не е точно. Трябва да добавим още – яснота и определеност. Но без спокойствие.
Познавам стремежа ти към завършеност – и то не само словесна…Носиш го от детските години – добре ми е познат…И репликата ти разбрах. Говориш за второто „раждане“, когато човек се самоосъзнава, когато си задава с цялата сила въпроса: „Защо съм“ и тръгва срещу себе си… Сега си на двадесет и девет години. Възрастта на свободата. И толкова хубава и толкова млада, че делничната реалност на нейните плодове я прави някак си респектираща.
Трудно ми е изведнъж да приема това обстоятелство, трудно ми е да започна разговор със сегашния инженер Михаил Алексиев, с когото неведнъж сме споделяли студентските си неволи, а ето го сега пред мен – високо, красиво момче, с големи светли очи, което с лекота ме повежда по лабиринтите на техническия прогрес на Дървообработващия комбинат във Велинград. Като началник на този отдел, той сигурно плува в свои води. Затрупва ме с терминология, но говори бавно, леко приглушено, така че събеседниците му да разберат смисъла на неговия разказ.
Все пак този отдел е създаден отскоро в комбината, дейността му има сравнително кратка история, но понеже творческите й страници започват с неговото завръщане тук, той спокойно разказва за първите й стъпки. Казах „завръщане“ и не случайно, защото Михаил познава работата в комбината почти от десет години, но за това по-късно…
- Михаиле, смяташ ли, че дейността на отдел „Технически прогрес“ ще помогне за решаване на големите проблеми в комбината?
Искаше ми се да го попитам не така. Искаше ми се въпросът ми да бъде съвсем директен – смята ли той, че
НЕГОВОТО ЛИЧНО ПРИСЪСТВИЕ
ще помогне за решаване на големите задачи, които са си поставили, но замълчах.
След няколкоминутно мълчание инж. Алексиев заговори като специалист, като стопанин, в чиито дом са дошли непознати гости:
- Хиляден колектив сме. Досега работниците и специалистите почти не са има достъп до научно-техническа информация, а тя е толкова богата. И полезна. Разбираш сама, че само практиката отдавна не стига, че трябва да се работи по нова система за да можем да се мерим по световните показатели.
Разказът му е наситен и изчерпателен – трябва да се събира, систематизира и разпространява тази информация. Тя носи на специалистите и на работниците всеки ден нови неща. Това изисква повишаване на производствено-техническото образование на хората, усъвършенстване на тяхната квалификация. За това сега във всеки цех, във всяка бригада са изготвени подробни програми, планове за тази цел. Нужен е непрекъснат контрол, а това е задача именно на този отдел.
-И още нещо – необходимо беше да се агитира поотделно всеки работник, който е без средно образование, че трябва да го получи, и то тук – едновременно с производствените си задължения.
Вече знаех, че той и комсомолския секретар на комбината Иван Кузев са свършили тази апостолска работа, като са сформирали вечерна паралелка към политехническото училище в града. Отначало работниците не вярвали, но ето че числото на желаещите расте всеки ден и това не може да не го радва.
И една не съвсем немаловажна проблема има да решава отделът – конструирането и проектирането на разработките. Във връзка с това специалистите тук искат да предизвикат национална конференция по въпросите на замърсяването на работните места и околната среда със свободен формалин. Това наистина е проблема от национален характер и инж. Алексиев не може да се примири с мисълта, че съветските специалисти са я решили отдавна, а ние продължаваме да тровим въздуха около нас по неоправдани причини…
Стигнахме до
РАЦИОНАЛИЗАТОРСКОТО ДВИЖЕНИЕ
в този колектив. Работниците по дърводобив и дървопреработване от Велинград има с какво да се похвалят. В системата на ДСО „Стара планина“ те са водещо звено. Бих казала, високоефективно водещо звено, защото всяка рационализация, създадена и внедрена в рамките на комбината, обикновено е с голям икономически ефект, заменя много работници, въвежда нови технологии, а това е сериозен принос в хазната на комбината. През 1973 г. планът за внедрени рационализации е преизпълнен, като на държавата са дадени над 26 000 лева икономии над предвидените. Завеждащият бюро „Рационализации“ и главния механик на цех „Плочи“ Недялко Златев са първите и най-добри помощници на Михаил в решаването на тази трудна, но преодолима задача.
Разказът продължава – той е изпъстрен с цифри и факти, които упорито ме убеждават не само в техническото но и в културното израстване на хората от горската промишленост. И културното, разбира се, защото това е единственото предприятие в града, където е изграден дом на културата. Той си има своя отговорна и полезна функция, чийто семена тепърва ще дават обилни плодове. Та именно към този дом са създадени два работнически факултета, за които Михаил Алексиев така възторжено говореше. Идват лектори от национален мащаб, запознават хората тук с последните новости и проблеми на горите и горската промишленост. А от един месец насам отдел „Технически прогрес“ провежда своеобразна анкета сред работниците с един въпрос „Какви теми, според вас, ще обогатят и осмислят повече нашите лекторски часове?“ целта е ясна – думата да стигне до всеки и всеки да се почувства ангажиран лично с проблемите, с които ги занимават лекторите. Те даже са изготвили своя програма и смятат да я изпратят до съответната инстанция. Така в часовете на работническия факултет не ще се говори „по принцип“, а точно, конкретно за тяхната дейност.
- Искам да ти кажа и за още една наша – още нерешена – задача, но понеже я поставям в основните и в перспектива ще я споделя…
Ставаше въпрос за наскоро образувания
СЪВЕТ КЪМ ТЕХНИЧЕСКИЯ КАБИНЕТ
Причината! Строго определена – да обедини младите специалисти в комбината в едно ядро. Примамливо и обещаващо. Но защо посърна изведнъж неговото лице? Защо, когато споменахме млади специалисти, веждите се сбърчиха и придадоха на лицето му строг и затворен вид! Нима поривите тук на младите са прекършени, нима надеждите, които захранваме от студентската скамейка, тук е угаснала. Тези мисли заглождаха съзнанието ми, но аз упорито не исках да повярвам в тях. И все пак!
…Михаил не идва за първи път в завода като инженер. И не напразно в началото споменах за неговото завръщане. Още като ученик той всяко лято работи тук – във всеки цех поотделно в най-трудните места: като огняр, на банцига, в цеха за плочи, в този за ламиниране… Познава работата като собствената си длан. Още тогава се е сблъскал с много „тесни места“ в технологията на общия процес, още тогава започват да узряват в главата му планове за това, как може да облекчи този или онзи труд, да се освободи работна ръка и да се замени с машини. Трябва много силно да го е владеело това чувство на отговорност пред този, с който рамо до рамо от сутрин до вечер, трябва до дъно да е било разтърсено съзнанието му, че тук, може да се направи много, за да определи окончателно и бъдещата си професия – инженер по дървообработващи машини. И ето след толкова години…нима тази вяра, граничеща с фанатизъм, е прекършена!
…Михаил не се оплаква, не обвинява, не се оправдава. Той просто говори – тихо, малко приглушено, искрено. С болка. Ръководството не осигурява необходимата база за развитие на младите специалисти. Не само това. Не поддържа порива, с който идва младостта тук. Не й възлага задачи. Не я ангажира. И ако един ден младите специалисти напуснат пределите на комбината и потърсят другаде по-голямо разбиране
КОЙ ЩЕ НОСИ ОТГОВОРНОСТ ЗА ТОВА!
А те са способни, амбициозни, Михаил ги познава. Всеки ден разговаря с тях и всеки ден отнася в себе си частица от тяхната болка. Той знае – неразбирането трови у младостта най-скъпото, което после с нищо не можеш да върнеш…
Помоли ме да запазя този разговор за себе си. Не защото се страхуваше. Не. Комунистът, кандидат член на Бюрото на ОК на БКП неведнъж е поставял строго въпроса пред цялото ръководство, то наистина вземало мерки да го реши…помоли ме, защото още вярва, че работното място на тези млади хора един ден ще стане втори дом – желан, търсен. Защото те обичат работата си, а на чистата обич не бива да се хвърля сянка.
Не премълчах този разговор и нека Михаил ми прости. Ако той беше проблема само тук, лесна работа. Но той стои пред ръководителите на още много ведомства – винаги ли дават всичко необходимо на младите хора, които идват с чистите си идеали при тях, за да могат и те да получат всичко, на което е способна младежта! Измеренията за човешкото щастие са относителни, но ако всеки от нас работи в колектив, чийто ръководители са не само добри началници, но и добри педагози – спокойно може да каже – „Щастлив съм!“

За централното ядро на Велинград
Настоящата пешеходна зона с площад „Николай Гяуров“ е изградена по предварително разработени проекти, подробни чертежи и спецификации. Създадена е изключително с труда и парите на велинградчани и със средства от местните предприятия. Строена е изцяло от велинградски фирми, специалисти и работници. Това не бива да се забравя по време на идущия ремонт на централната градска част на Велинград.
Ще напомня – реорганизирането по нов начин на централното градско ядро с архитектурно-скулптурното му и художествено оформяне се извърши преди около 30 години. Строителството започна на 12 юни 1985 г., извърши се на два етапа и завърши на 30 юни 1988 г. Построиха се подземни съоръжения, положиха се настилки с гранитни плочи, цветни павета от мрамор, риолит – съчетани във фигури, декоративни стени и блиц облицовки, градинска пластика, фонтани, чешми, ефектно осветление, метални решетки. Зоната се изпълни на различни нива, с водоскоци и каскади. Проектанти - арх. Ас. Топрев, арх. М. Манолов. Отговорниците и техническите ръководители: зам. председателите на ИК на Общинския народен съвет – В. Миховски, Т. Шопов; главен строител: Общостроително предприятие – 2 (Анг. Божков, В. Баташки, Г. Шукалов, В. Дамов, Г. Николов), подизпълнител: БКС, с технически ръководител инж. Л. Томова; служители и работници от ДЗ „Г. Димитров“ (директор Ив. Н. Тричков), ЗВДММ “Анг. Чопев“ (Г. Тошев) и „Оптикоелектрон“ (М. Игнатов); майсторите на фонтаните - Й. Котев, В. Патаранов, В. Банчев, С. Диваков; други подизпълнители и специалисти от общината.
Общо за зоната бяха изразходвани над 4 млн. лева. Използваха се средствата от самооблагането чрез допитване до населението на общината. С паричното участие в размер на 2 процента от годишния доход на човек от населението се събираха годишно приблизително до 500 х. лв. С годишния остатък от самооблагането през 1986 г. и чрез допитването през 1987 и 1988 г. от населението общо се събраха и се изразходваха за тази цел, с решение на ОбНС, към един милион лева. Основната част от средствата, необходими за изграждане на обектите в центъра беше осигурена от общинския бюджет. Въпреки това, неоспоримо е наистина, че участието на местните хора с парично подпомагане и труд е било решаващо. Само за втория етап „Реконструкция на централния площад“ нужните суми възлизаха на над 1 700 000 лева. По-значителните разходи бяха за полагане на настилките и подземните комуникации (в т. ч. и фонтана, помпената станция резервоара за нощно поливане), осветлението, за изработката и монтирането на скулптурната колона „Символ на изцелението“ (автор арх. Б. Гондов).
Искам да подчертая, че инициативата за преобразуването на тази част от ул. „9-ти септември“ (днес, ул. „Хан Аспарух“) и площада принадлежи на Димитър Шулев, първи секретар на общинския комитет на БКП. Разбира се, тогава все повече надделяваха мненията на много местни хора, че е крайно време да се направи нещо, което да промени облика на тези важни улица и площад в центъра на града. Особено настояваше за това маестро Димитър Мечев. Той мечтаеше години наред за един модерен плац, по който да дефилира при всеки важен повод с младежкия духовия оркестър с мажоретния състав.
Първото нещо, което ти виждат очите, излизайки на централната пешеходна зона на Велинград, това е дългата поредица от еднакво добре оформени високи дървета с красиви корони. Нещо, което сякаш те е чакало винаги там, през годините. Преди да започне строителството, в един момент при обсъжданията взеха да надделяват мнения, старите липи се отрежат и се засадят нови фиданки, за да може улицата да се разшири максимално. ИК на ОбНС обаче категорично се противопостави на подобни гласове. Дадоха се аргументирани идеи как точно може да се реши успешно това пространство без да се посяга на дърветата.
От актуалните публикации се вижда, че предстоящия ремонт ще обхваща обекти в две от трите зони на Интегрирания план за градско възстановяване и развитие на Велинград: „Зона на публични функции с висока обществена значимост – Централна градска част – Лъжене“ и улици от „Зона за въздействие с преобладаващ социален характер – Каменица“. Прави впечатление, че третата зона „Клептуза – Чепино“ на този етап няма включени обекти, но не е обяснено кога и какво ще се прави там по този план.
Пиша тези редове, защото ние се надяваме, предстоящия ремонт да е продължение и развитие на извършените преди години с народна любов и участие строителни работи. Със завещанието да се съхрани и използва това наследство по най-добър начин. Да се обогати центъра като се очертаят и използват по-добре неговите културно-исторически, административни, публични и други функции и дейности в сърцето на един водещ курортно-туристически и средищен град. За съжаление, все още не са показани както трябва всичките му предимства. Велинград не е само хотели и спа-центрове. За да стане истинска спа-столица и получи подобаващо се международно признание най-напред самото градско средоточие в архитектурно-строителен, пространствено-монументален и функционален план трябва да се освободи и изчисти от ненужните и загрозяващи го дейности и елементи и да придобие съвременен цивилизован европейски вид.
Михаил Алексиев

Борис Костов
Jul 30, 2012 Posted by gradvelin In Личности Tagged борис костов, художник Comments 0
Тази година талантливият наш съгражданин, художник и скулптор – Борис Костов навърши 75 години. По този повод Михаил Алексиев ни представя един цялостен образ на твореца и личността Борис Костов.

Борис Костов. Художникът.
По стечение на обстоятелствата аз имах щастливата възможност да го познавам в продължение на 28 години и от време на време да имам срещи с него. В неговия дом-галерия, където всичко е лично, близко, пропито от труд, гостоприемство и сърдечност. Фотограф, илюзионист, дърворезбар,художник, скулптор, пластик. Смного незабравими изпълнения, запечатани в съзнанието на не едно поколение, той се изявява блестящо на много поприща. Изкуството е смисълът на живота му. Като му се отдава в него, намира своето аз. Във всяко произведение влага себе си, натрупания опит, естествените си позиции, личния си критерий. Вътрешните му чувства постоянно го карат да създава нещо ново.
Борис Костов е забележителна, широко скроена личност. Около него витае едно усещане за популярност, дори занеобикновеност. За това допринасятнавярно и многото му таланти, всестранната му надареност и неизтощимата енергия. Дарбата му е съчетана с искрен патриотизъм и удивително благородство да дарява своите произведения като послания за бъдещите поколения. ”Желанието да даряваш е вътрешно чувство, то е любов – казва той – Защото животът е само един миг и ако си имал възможност да направиш нещо хубаво за поколенията и не си го направил, тогава какъв е смисълът, че си живял?”Подари специална статуетка по случай 50-годишния юбилей на Българската национална телевизия.
Всички рекламни макети на самолетите, които красят витрините на авиокампания „Балкан” навсякъде по света, са негови. Подготвил е поредица от проекти за Велинград: парк с художествено оформление от цветя и пластики, за водна каскада и още много други. Безвъзмездно прави паметникът на Христо Ботев в центъра на града, възпоменателни знаци, връчвани на заслужили личности. Всеки знае за неговия проект и провалилата се организация за построяване монументален християнски кръст върху хълм Попин камен над Велинград.
Повече от половин век се възхищаваме от богатствата на неговите художествени произведения. Просто не е възможно животът и творчеството му да се обхванат в няколко изречения. Самата истина е, че този неимоверно трудолюбив и плодовит творец работи отдавна в сферата на творческите експерименти и оригинални авторски подходи в съвременното изкуство, приложна графика, дизайна.
Роден е на 29 май 1937 г. във Велинград. Завършва горски техникум, учи в художествена академия, работи малко в сливенския театър, в киноцентъра и по-дълго в БГА „Балкан”. Създава „Болирад”, първата фирма в България за производство на плакети, спортни купи, творения от визуалното изкуство.Показва на първата си самостоятелна изложба (1967 г.) във Велинград 30 картини графика и живопис. После следват много други самостоятелни изложби. Международното изложение на изкуствата в Австрия (1993 г.) е истински прелом в творческото му развитие. Оценката на специалистите за неговото представяне е много висока и тя го стимулира и му дава самочувствие, да опита силите и творческата си фантазия в нови начинания. Оттогава творчеството му минава през трофеи и призове за различни състезания, конкурси в областта на спорта, науката и културата. Отдава се с присъщия си фанатизъм да бъде най-добрия, да даде всичко от себе си на новото си поприще – приложно-декоративни произведения. Негови уникални статуетки притежават политици, спортисти, интелектуалци.
Талантът на Борис Костов продължава да се разгръща многопланово (отличия, възпоменателни знаци, купи, творения от керамика, металопластика, дърворезба, скулптури, фини значки с името на Велинград, медали, ордени…). Симбиозата между художник и майстор-приложник е пълна. Стилът му еволюира, но неговата способност да борави с познати и непознати материиостават фундамента, върху който гради с характерния си езикразнообразни конструкции, обществени, култови и визуални символи и образи. Художествената цел е: силна, вълнуваща, разбираема, ярко емоционална и с логично разгръщащасе пластика творба. Времето показа, че редица от произведенията му са жизнени, актуални, вливат енергия и преди всичко обич към красотата, към изкуството. Не жали труда и творческата си енергия независимо дали изработва купа-уникат или образци за серийно производство. „Една купа трябва да диша като пропорция, а това означава точно намерена форма и дозирани детайли”. Истинският Костов е в произведенията си, които ни оставя като духовно наследство.
При откриването на зала „Арена Армеец” в София велинградският художник изложи пред посетителите част от копия на олимпийски и световни награди, уникати, които е изработвал повече от четвърт век. Те се възхищаваха от замисъла, патетиката и сюжетността на изложбата, от формите на купите, техните нетрадиционни, но съразмерни симетрични форми и пропорции, излизащи извън банализираната традиционна практика. И постигнатото наистина е зашеметяващо.
Но последното издание ще е по-различно. Големият Борис Костов е замислил да построи зала в родния си град, която ще съдържа уникални, непоказвани пред публика досега творби.
Борис Костов е рядък тип съвременен европеец. В това налудно време, когато всеки се е устремил да печели нещо – слава, пари, кариера, престиж, звания или всичко заедно, когато лакомията стана най-отличителният белег на “цивилизованите”, а и, както тъжно наблюдаваме, и намного от тези, които се наричат интелектуалци, той е сред малкото личности, които все още вдъхват вяра, че човекът е умен и чувствителен съзидател, чието присъствие на планетата още носи красота и смисъл. Костов излъчва собствена светлина, а не отразява чуждата. Като един Дон Кихот, който оцелява в културата, той ни предлага твърде вярно и проверено от личната му съпричастност към събитията наблюдение за времето, в което живее. Винаги е обичал предизвикателствата и никога не се е страхувал да се изправи пред тях – вече навършил 75, продължава да се сблъсква с тях и до днес.
Невероятно е, но е хубаво, че навърши 75години, за да ни даде повод да се спрем и да се огледаме в уникалните символи, които е създал. И да мупожелаем да е все така верен на себе си в тяхното създаване, както е склонен да поема рискове!
Михаил Алексиев

Генерал Атанас Семерджиев
Jul 9, 2013 Posted by gradvelin In Статии Tagged Атанас Семерджиев, Генерал, Михаил Алексиев Comments 0
На 10 юли 2013 г. – сряда, от 18 часа в Градската художествена галерия ще се състои обсъждане на книгата „Генерал Атанас Семерджиев”. В рамките на велинградските културни тържества ще се говори за още една книга от поредицата „Популярни велинградчани” с автор Михаил Алексиев. Генерал-полковник Атанас Семерджиев е най-дългогодишният началник на Генералния щаб на Българската армия в нейната история (1962-1989 г.).
Никой не оспорва, че той е сред първите най-интелигентни и най-подготвени офицери. „Един от строителите на Българската народна армия, изявен военно-началник, политик и общественик, авторитетен държавник и заедно с това с траен интерес към културата”
пише генерал Иван Стефанов в статията си „Генерал с ярка култура” –„От всички началници на Генералния щаб на армията, за целия период от освобождението ни от турско робство до днес, генерал Атанас Семерджиев заслужено стои на най-високото стъпало. С такива личности България може само да се гордее!” – подчертава той.
Мястото на Семерджиев в историческата съдба на България е определено от неговата богата и разностранна дейност. Държавник с широк замах и прозорливост, политик с демократични схващания –това е определящото в служебния и творческия му път. „Атанас Семерджиев е един от българските политици и държавни ръководители, – твърди генерал Васил Зикулов – които имат най-голяма заслуга за избягване на етническите сблъсъци в началото на 1990 г. и сблъсъците на комунисти и антикомунисти, в качеството си на министър на вътрешните работи, а по-късно и на вицепрезидент.”
„Колкото и кратък да бе престоят на вицепрезидента Семерджиев на поста, – пише известната журналистка Ива Николова, – мандатът му бе белязан от най-знаковото събитие от зората на демокрацията ни – палежа на бившия партиен дом, който изправи страната на ръба на гражданската война. Семерджиев беше единственото овластено лице в страната кoето се намираше в София на размирния 26 август на 1990 г. Той овладяваше стихиите на бунта, истината за който до ден днешен е разпъната между свидетелствата на различни очевидци. След неговата намеса бе разтурен така наречения “Град на истината” и започна краят на “онова СДС”, което издигна Желев за президент, спечели изборите “с малко, но завинаги” и скоро ги изгуби с много и задълго.”
В родния си край той е известен като „Нашият генерал”. Малцина са удостоявани с толкова голяма и дълготрайна, справедлива почит. Доверяват му се искрено и с привързаност. Хората го възприемаха като марка на новия народен представител. Бяха сигурни, че този човек с огромни, но реалистични амбиции и движен от неизчерпаема енергия, достатъчна за осъществяването им, ще бъде видна фигура в българската политика. Така и стана.
Избраха го единодушно за почетен гражданин на Велинград.
Генералът изгради от себе си строг, почти графичен образ на личност, заслужила да застане до най-достойните българи. Едновременно многолики колоритен, но и някак постоянен и разпознаваем в годините, той си знаеше мярката и се налагаше с превъзходното си поведение.
„А имаше честни и почтени личности с прекрасни идеи и стремеж към подобряване живота на хората. Такъв беше генерал Атанас Семерджиев. Въпреки високия пост, който заемаше, отделяше нужното внимание и на най-обикновения човек, помагаше на всички и никога не се разминаваше между думи и дела.”
Горните думи са на Милен Налбантов, учител и изследовател от село Драгиново.
Така нареченият „висок район” на Велинградска община трудно може да му се отплати – с негова помощ там са изградени, пътища, училища, младежки клубове, здравни пунктове, цехове и всичко останало, свързано със създаване условия за положителна промяна на живота и бита на хората в селата.

Нагърбва се с благоустрояването на Велинград като център на Чепинския район, отваряйки широка перспектива за превръщането му в град от европейски тип. Никой не можеше да си представи в началото, че на територията на довчерашните три села в западната провинциална част на Родопите, в Чепинската котловина може да се издигне град, който да съперничи на големите туристически центрове. Петдесет години по-късно Велинград се възправя като символ на балнеолечението и туризма – въплътената мечта на големия родолюбец. Този величествен проект не би могъл да се осъществи без усилията на Атанас Семерджиев.
Генерал Семерджиев се изявява като писател, който създаде запомняща се художествена документалистика. Написани талантливо, дълбоко искрено и емоционално, книгите му се отличават с реализъм и обективност и затова се четат с неотслабващ интерес и голямо внимание. С помощта на ярки художествени средства е създадена литература, от която блика несекваща любов към хората и дълбока вяра в едно по-справедливо общество.
Той е сред строителите на военните културни институти в страната. С неговото пряко участие като организатор и военен консултант бяха създадени най-мащабните исторически филми, станали културни събития и филмови явления. Имам предвид „Хан Аспарух”, „Време разделно”, „Хан Крум”, „Борис І”, „Спасението”, „Ешелоните не тръгнаха” и други”.
Семерджиев е най-емблематичен представител на дарителството в Чепинско. С даренията си поставя началото на художествената галерия във Велинград. Благодарение на него велинградчани и хилядите гости на курорта получават възможността да се докоснат до картини, истински творения на изкуството, за което биха им завидели големи художествени галерии. Много интересна за ценителите на художествените занаяти е частта от дарението му с уникалните творения на арабското и африканското приложно изкуство.
Атанас Семерджиев навърши 89 години на 21 май 2013 г. и стъпи на прага на своята деветдесет годишнина. Питат го как се стига до такава почетна възраст при живот като неговия, изпълнен с толкова много борба, рискове и отговорности.
„Трудно, но се стига – отговаря той. – Благодарение на упоритостта ми, благодарение на вътрешното убеждение, че всичко, което правя, е полезно и трябва да се прави”.
Михаил Алексиев

Легендата Манол Чолев: 104 години по закона “Здрав дух в здраво тяло”
Публикувано 2015-02-12 17:37:22 от Темпо

Последната книга, написана приживе от Манол Чолев, излиза от печат под заглавие “Бит и природосъобразен начин на живот”. В близките седмици предстои премиерата на книгата във Велинград - “Темпо” своевременно ще съобщи датата, мястото и часа на събитието. За да се върнем отново към живота и философията на Манол Чолев, предлагаме на читателите предисловието на новата книга, написано от Михаил Алексиев.

Според Световната здравна организация човек до 44 години е млад, а след това до 59 години е в зряла възраст. От 60 до 74 години е възрастен, а от 75 до 89 години е старец. И забележете. Над 90 години човекът, сякаш предолял старостта, вече е дълголетник, а над 100 - заслужено столетник!
Манол Чолев премина с чест през всяко едно от тези условни стъпала, надделя над възрастовите ограничения на човешкия живот и победи. Брависимо! Смея да твърдя, че през тези 104 години свой живот той основателно зае място, което подобава на неговата изградена личност, а то е на най-високия ред в пантеона на заслужилите хора.
С прометеев огън и неугасващ стремеж към възвишеното, колоритен с дарба и талант, той успя да създаде един негов свят, съвършенно различен, сякаш нямащ нищо общо с редица други светове в българската народопсихология и общоприетата ценностна система. Прескачаше нещаq приети за даденост и правила, възприети за истина, за които се смяташе, че те никога няма да се променят. Надарен с ореола на учителя (да учи не само децата, но и възрастните), извоювал си голямо уважение и обгърнат с почит, този човек си изгради собствен облик благодарение на позитивните си качества, трупания опит и неуморния си труд. С оптимистичен дух, който той свързваше с вярата в доброто, жизнеутвърждаващ с бодър светоглед, с възгледиq характерни за прогресивните течения на световната мисъл и политика, той наистина работеше с убеждение в успеха на започнатото дело и увереността в благополучния изход на събитията, в които беше с цялата си душа и сърце. Посветил се на различни поприща, във всяко от тях постигна забележителни резултати.
Отзивчив по природа - човечен, просветен, свободолюбив и свободомислещ деятел, той не членуваше в партии. Където и да е работил неговата активност принадлежеше повече на личните му предприемчивост и амбиции, които считаше полезни за хората и обединяващи ги в името на колектива и на общата кауза. С други думи: работеше с цел поставяне на нещата в ред и изпълнение на работата за постигане на набелязаните резултати. Защото уважаваше живота не само заради неговите хубости, но и заради неговите трудности.
Като мнозина интелектуалци, той създаде най-значими произведения и до преклонната си възраст докрай развиваше творческия си потенциал. Спомням си лицето му жизнено и свежо. Говореше енергично, емоционално и увлекателно. Паметта му удивително точна - посочваше имена и години от далечното и близкото минало и разказваше случки и събития с подробности без колебание, а категорично и убедително. А беше на 96 години! Състави “История на кооперативното движение в Чепинския край” в два тома. В “По стъпките на чепинските партизани” представи туристическите маршрути около Коритото, проучени и маркирани от него. А книгата му “Чепински край. Велинград” си остава един от жалоните на историята на Чепинско наред с изследванията на Стефан Захариев, Иван Вазов, Христо Попконстантинов, Йосиф Ковачев, Герасим Попов и други.
Манол Чолев е човекът-легенда не само заради активната си общественополезна дейност но и поради любовна му към природата и туризма и природосъобразния си начин на живот. Манол е закърмен с чистия планински въздух, къпан е в горския поток и първите му дни на белия свят са под открито небе. Търсейки началото на любовта му към природата и туризма, не на шега той твърдеше, че тя се е родила на 49-ия ден от появяването му на бял свят. Общуването с природата е животът на Манол Чолев. Никога не е познал аромата на цигарите, не е усетил вкуса на алкохола. А след първият национален събор на туристическото движение, проведен на Юндола, той става и председател на туристическо дружество “Юндола”. На неговите плещи ляга строителството на хижа “Кладова”, туристическата спалня в Чепино, туристическия дом “Кисловодск”, туристическите заслони и маркировката... Председател е на туристическото дружество до 1986 г. и остава негов почетен председател до 1989 г. - цели тридесет години. Макар че е обиколил всички европейски планини, а в България няма връх, който да не е покорил, най-скъп му остава Сютка. Човек на ХХ век, от началото до неговия край, съумя да осъществи в живота си класическия призив на древните: “Здраво тяло в здрав дух!”
За него няма съмнение: есперантото е могъщо средство за общуване между хората. В дома му има цели шкафове с писма от целия свят. Приятелството се ражда и многобройните срещи и на конгресите по есперанто в Будапеща, Прага, Варшава, Финландия. Манол Чолев споделяше: “Туризмът, пълното въздържание от алкохол, ежедневния труд ми дадоха здравето и дълголетието. Природата създава защитни сили на организма и той разчита на себе си. Аз не изстивам и не употребявам лекарства. А културата, широтата на познанията, връзката с приятели от цял свят, екскурзиите по Европа - това пък дължа на международния език есперанто. Голяма е ползата от него и за личния ми туризъм зад граница. Този език ми помогна да се запозная с почти всички страни на Европа от Финландия до Средиземно море, изкачих се на всички европейски планини с изключение на Пиринеите”.
Закръглил своите сто години, бай Манол беше щастлив да ги дочака и почувства. Не беше загубил интерес към проблемите на нашето общество, не беше престанал да ги съпреживява, не изпадна в униние и безверие. Вярата го дисциплинираше и изгражда хармонично вътрешния му мир. Моралните и добродетелни хора живеят по-дълго. Манол Чолев ни препоръчваше “Медицинския канон” (“Ней Дзин”), който обобщава опита на столетниците от древността: “Не се оставяй да те подтиснат объркващите мисли; стреми се да си спокоен и оптимистичен; бъди любезен; поддържай се здрав телом и духом. Така човек може да доживее до стогодишна възраст.” (IV в. пр. Хр.).
Днес само можем да се учим от Манол Чолев, който остави толкова общественополезни дела - основател на кооперативното движение в Чепинско, на туристическото дружество, всеотдаен учител и читалищен деец, световноизвестен есперантист. Неговият живот е един непресъхващ извор на съзидание. Поклон пред паметта на Манол Чолев и нека помним думите му, с които прие удостояването си за почетен гражданин на Велинград и показа на всички как и за какво си заслужава да живее човек: “Целият ми творчески път мина под знака на добри дела, но не за мен, а за хората, за народа. Те, добрите дела, са поддръжник на моя дух!”
Михаил Алексиев

С любов за Гяуров
Dec 15, 2011 Posted by gradvelin In Новини Tagged Гяуров, книга, Михаил Алексиев, Николай Гяуров, СОУ Св. Св. Кирил и Методий Comments 4

По инициатива на г-жа Траяна Белухова – учител по музика в СОУ “Св. Св. Кирил и Методий” Михаил Алексиев бе поканен да представи двете си авторски книги за Николай Гяуров. С много любов, познания и компетентност Михаил Алексиев въведе учениците от 12-ти “А” клас с класен ръководител Светла Стоева в света на Николай Гяуров – ранните му години, интелектуалното му и творческо израстване, неговото величие на световни и наши сцени. Увлекателният му разказ бе онагледен с две презентации - откъси от “Откраднати мигове” и “Армейски Таланти“, както и снимки, събрани по време на написването на книгите му “Николай Гяуров – Момчето от Велинград” и “Кралят на басите“.

Николай Гяуров. Момчето от Велинград

13 март 2011, Неделя | 13:32 | общество

Авторска книга на Михаил Алексиев

Михаил АлексиевЕдна уникална книга за музикалната легенда Николай Гяуров събра признателни граждани в Художествената галерия на 10-ти март от 17 ч. Признателни, не само пред величието на таланта на Николай Гяуров, който се е родил и израснал във Велинград, но и пред благородството и труда на нашия съгражданин Михаил Алексиев. Цели 3 години Михаил Алексиев посвещава на архивни търсения, срещи, разговори с хора, които са познавали Гяуров и са били близки с него.Така се ражда един увлекателен разказ за „момчето от Велинград”, един разказ, изтъкан от спомените на над 40 негови съвременници, разказ, който исторически и културно дава цялостна картина и на родното място на Гяуров- Велинград.

Д-р Магдалена Манолова, написала рецензията към книгата, казва за нея: „Тази книга има важно послание. Така, както някога с.Ронколе- Италия, е станало известно, защото там се е родил Джузепе Верди, така и името на Николай Гяуров и неговото дело може да направи родния му Велинград известен в света!”.

Jul 11, 2013 Posted by gradvelin In Новини Tagged Атанас Семерджиев, Генерал, Генерал Атанас Семерджиев, Михаил Алексиев, Популярни велинградчани Comments 0

„Нашият Генерал“- така го наричат във Велинград. На нашия генерал, на ген. Атанас Семерджиев , е посветена следващата книга от поредицата „Популярни велинградчани“, с автор Михаил Алексиев. На 10-ти юли в Художествената галерия се състоя обсъждане на предстоящата да излезе от печат книга „Генерал Атанас Семерджиев“. Посетителите имаха възможност да се срещнат с авторския колектив на книгата, да споделят мнения, да си припомнят спомени. Райна Константинова, издател, племенница на генерала, говори като представител на фамилията Семерджиеви и специално благодари на автора Михаил Алексиев:
„Едва ли има някой по- точен и ясен хроникьор от Михаил Алексиев в града. Той за нас е такава находка, а има и перото да напише всичко това…“

ПРЕДСТАВЯНЕ НА КНИГАТА „МОМИЧЕТО ОТ ЮЖЕН“
19 октомври 2007 г., Художествена галерия, къща „баба Цвета“
Уважаеми съграждани,
1. Искам да изкажа хиляди благодарности. Хората, които ми помогнаха са много и тук и сега искам да им благодаря от цялото си сърце.
Силно съм притеснен и развълнуван. Сигурно много ми личи. Това поприще ми е за пръв път.
Книгата „Момичето от Южен“ е първата ми самостоятелна книга. Тя е първият ми опит в областта на художествената литература. В областта на прозата. Другата книга – колективната, на която съм главен редактор е Енциклопедичен справочник „Чепино“, която издадох през 2002 г. Тя има повече познавателен, справочен характер и преследва основната цел – предлагане и затвърждаване на цялостна система от знания за Чепинския край.
Искам да бъда открит и пределно ясен с вас. Аз имам и някои други публикации, повечето в местната преса, но нямам никакъв опит в художествената литература. Да ви кажа откровено, беше ми интересно и нещо друго. Исках да видя света на книгите и от другата страна. От страна на автора, а не само от страната на читателя.
Благодаря на всички, които ми помогнаха да излезе тази книга на бял свят. Задължен съм много на безкористната им помощ. Без тях книгата нямаше да излезе от печат, нямаше да бъде в този вид. На Жанет Бърдарска – редактор на книгата. Оказа ми съществена помощ по литературната подготовка и граматика, за което й благодаря от сърце. На Василка Главеева – коректор на книгата. Отсъства по здравословни причини. На нея също изказвам сърдечна благодарност. На Бранко Манушев – за корицата. Заради него, а и заради Цветанка Цветанова – художественият оформител на книгата, тя има този, според мен, приятен вид. Благодаря на Катя Славова за представянето на книгата. Тя отбеляза много верни и съществени моменти, за което съм й задължен.
Благодаря на всички, които взеха отношение. За мен, всичко това, което казахте е важно и съществено. На никой не съм казвал да се готви предварително.
Има много моменти в книгата, които са съдържателни акценти на днешното време. Вашето мнение днес ми помага отново да видя , доколко съм близко до истината и доколко сме се отдалечили от нея. В този смисъл искам да подчертая, че не е толкова важно какво ще кажа аз. По –важно е какво ще кажете вие.
2. За жанра. Запомнил съм един цитат от времето, когато издадохме Чепинската енциклопедия. Той гласи следното: „За картинното описание на родния край – всеки друг жанр би бил съмнителен“. Сега съм потърсил друг жанр. За разлика от енциклопедичния. С други средства искам да предам пак същото послание. Любовта към родното място, към мястото където сме се родили и живеем, защото винаги е притегателен център.
Решил съм този път – чрез художествен разказ мога по-свободно и по-публично да изкажа своите мисли. Ако трябва с две думи да охарактеризирам книгата си то тези думи са „Аз обичам!“ казано е, че любовта ще спаси светът и това е вярно. В края на краищата необузданата борба за власт и на местно ниво не може да измести този главен въпрос на всички времена. Силната любов и привързаност към нещо или към някого, който много обичаш. Това е основният акцент в книгата.
Другото е управлението. Местното управление, проблемите в родното място. Където и да е. това е милото и най-близко разположение на долините, горите, селището, местните хора…Всичко това е най-постоянно и трайно. То е управляемото. Някога са съществували градове-държави – Спарта, Атина, защото е управляемо само това, което е видимо наоколо, „докъдето ти виждат очите“. И сега, ако човек стъпи на връх Острец, ще разбере кое е управляемото за нас – Чепинската долина и заобикалящия планински венец.
3. За типажите. Образите в книгата са силно стилизирани, някои дори са идеализирани. Това са обобщени фигури, имайки предвид, че съм следял как се развиват събитията в цялата страна, и то не само през последните години, а и по-отпреди.
Литературните герои в книгата са измислени. Възможно е някои от тях да характеризират силно днешните герои на кметската власт и местното самоуправление в страната. Дали съм успял, това може да каже само читателят.
4. За средния ешелон. Имам дълги наблюдения какво става в една община. В общините. Това не е от преди пет или преди десет години, например. Тези наблюдения са от преди двадесет, тридесет дори и повече години. Каквото и да съм правил, все съм се въртял тук, в общината.
Мога да правя сравнения. Властта си е власт през различните времена и въпросът е как тя се консумира и какви измерения има. Тя е необходимо зло, защото от нея и от нейното качествено управление зависи и цялото общество.
Изборите нямат общо с книгата. Когато започнах активно да я пиша, не съм имал намерения да бъда кандидат за кмет. Наистина, така е.
Още веднъж много ви благодаря. Пожелавам на всички много здраве, семейни радости и лични успехи. Благодаря ви!
Край.

Кметовете на Велинград през социализма
През времето на социализма, за 40 години, кметове (по-точно, председатели на Изпълнителни комитети на градски или общински народни съвети) на Велинград са били 10 души: Тодор Иванов Ямаков, Васил Василев Гилин, Васил Димитров Шулев, Асен Александров Бозаджиев, Тодор Пеьо Пеев, Никола Спасов Кондев, Георги Димитров Шулев, Георги Петров Шуманов, Михаил Иванов Алексиев, Филип Иванов Филипов; със средна продължителност от 4 години. В различни периоди от време (от 12.ІV.1948 г. до 2.ХІ.1990 г.) най-дълго са кметували Никола Сп. Кондев (9 г. 5 м.), Георги П. Шуманов (8 г. 2 м.), Георги Д. Шулев (6 г. 7 ½ м.), Тодор П. Пеев (6 г. 1 ½ м.), а най-кратко Тодор Ив. Ямаков (10 ½ м.), Асен Ал. Бозаджиев (1 г.), Васил Д. Шулев (1 г. 3 ½ м.). Четирима са родени в Каменица, трима в Чепино, един в Лъджене и един в Брацигово. Средната възраст на кметовете при заемане на поста е 35.5 години. Т. Ямаков, В. Гилин, Ас. Бозаджиев стават кметове, когато са на 45 години (средно), а най-млади са били В. Шулев на 30 и Г. Шуманов на 32 години. По образование при заемане на кметската длъжност Т. Ямаков е със средно гимназиално (Пазарджик и Станимака), В. Шулев с висша партийна школа, Т. Пеев има висше, Търговска академия Варна, Н. Кондев е с висше ВЛТИ, инж. лесовъд, Г. Шулев с висше, ВВА“Г.С. Раковски“ (офицер Гранични войски), Г. Шуманов със средно педагогическо, Велинград, в последствие с висше юридическо, М. Алексиев с висше ВЛТИ, инж. МТД, и АОНСУ - управление на икономиката, Ф. Филипов с висше, СУ, физика.
Партизани и участници в Отечествената война са Г. Шулев и Н. Кондев. Ятаци - Т. Ямаков, Ас. Бозаджиев, В. Шулев, В. Гилин. Интернирани преди 9 септ. 1944 г. са Т. Ямаков, Ас. Бозаджиев. В. Гилин е бил секретар на нелегалния РК на БКП през 1937-1942 г. Освен кметове, в градски, общински или околийски комитети на БКП след образуването на Велинград са работили Т. Ямаков (секретар), В. Гилин (секретар), В. Шулев (секретар и І секретар), Г. Шулев (секретар и І секретар), М. Алексиев (секретар и І секретар), Ф. Филипов (секретар); Депутат в НС е бил Ас. Бозаджиев. В Комсомола са работили: в ГК на ДКМС Велинград - Г. Шуманов, І секретар (1964-69 г.), Ф. Филипов – секретар (1973-75 г.), а М. Алексиев е бил член на вузовския комитет на ДКМС във ВЛТИ (1969-71 г.). Останалите са членували в младежките организации на РМС. Всички по време на кметуването си са членове на БКП. Обществени организации във Велинград са ръководили: Т. Ямаков е бил председател на ч-ще „В. Левски“, Т. Пеев-председател на ГК и ОбК на Отечествения фронт и на ДФС „Чепинец“, Г. Шулев – председател на ТД „Юндола“, М. Алексиев - председател на ТД „Юндола“, на НТС, на ОбК за ДНК и на Местната асоциация за туризъм и отдих; Ф. Филипов - директор на районния пионерския дом „Вела Пеева“, председател на ДФС „Чепинец“ и на НТС. Всички кметове са били избирани за общински и окръжни народни съветници с различен брой мандати. Директори на предприятия във Велинград са били: Т. Ямаков –Горпром, Г. Шулев - СП „БКС“, ЛХЗ „Кристал“, Н. Кондев – ДГС „Чехльово“, Ф. Филипов – ЛХЗ „Кристал, Г. Шуманов – СД „Търговия и обществено хранене“, БЛЦ „Камена“, управлявал е и Посолския комплекс в Москва. В окръжния и областен център Пазарджик са работили - В. Шулев, Н. Кондев, М. Алексиев в ОК на БКП; В. Шулев е бил и І зам. председател на Окръжния народен съвет и председател на Окръжния кооперативен съюз, а Т. Пеев - председател на Районния кооперативен съюз Пазарджик.
Всички кметове са с изграден авторитет сред местното общество, семейни, не осъждани.
Михаил Алексиев

За младия Гяуров - без късогледство и с мисъл за бъдещето
Публикувано 2011-01-04 10:08:13 от в. Темпо
В самия край на 2010 г. от печат излезе първият тираж на книгата на Михаил Алексиев “Николай Гяуров. Момчето от Велинград” - художествен разказ от 352 страници, оформени в 20 глави със 124 отделни части и 116 уникални снимки и илюстрации, събирани специално от автора.
Издател на книгата е “Български бестселър - Национален музея на българската книга и полиграфия”, а тя е отпечатана в печатницата на Университетското издателство “Св. Климент Охридски” в София. Рецензент-консултант на първата истинска биография на Николай Гяуров е д-р Магдалена Манолова, редактор - Катя Славова, а дизайнер - Константин Радославов.
“Николай Гяуров. Момчето от Велинград” ще има своята премиера в родния град на големия оперен певец през януари 2011 г. Предпремиерно поканихме за книгата да говори нейния автор Михаил Алексиев:
БЛАГОДАРНОСТИ
Уверих се, че има хора, които подпомагат търсенето на културата. Помогнаха ми да извадя книгата от чекмеджето няколко души: д-р Магдалена Манолова, Катя Славова, Златко Златанов, Костадин Ушев, Ангел Чопев. Има и други хора. Но това са най-добрите.
И понеже стана дума, непременно искам да посоча колко важно беше за мен сътрудничеството с музиколога М. Манолова за създаването на тази книга. С подкрепата и критичния u поглед. Незаменима работа по редактирането и езиковата корекция извърши Катя Славова. Тук помогна и г-н Ушев.
Книгата беше отпечатена отчасти благодарение на любезното съдействие на спонсорите.
Бях изненадан от съдействието, бързата и професионална реакция на г-н Златанов по повод осигуряване на част от финансови средства за издаване на книгата. Изненадан бях от разбирането му за значението и приноса на великия певец, когато той се ангажира с решаването на моя проблем и даде възможност за появяването животоописанието на младия Гяуров на бял свят. Той е убеден, че името на Николай Гяуров и неговото дело могат да направят Велинград известен в света. Подробно обсъдихме проекта за книгата и той даде ценни предложения. В негово лице открих лоялен партньор и мога да го посоча като пример за ефектно сътрудничество.
Още веднъж чрез вестника искам да им благодаря за изключително ценната подкрепа и съдействахте книгата да се реализира.
ЦЕЛИТЕ И ЗАДАЧИТЕ НА КНИГАТА
В цялата книга се старая да прокарвам идеята за живота на младия Гяуров. Това е издание, която доизгражда отдолу митологията за него. Къде е открил корените на вярата в изкуството си, какви са били тези корени... Важните акценти в книгата са по-скоро следните:
Да представя младия Гяуров: Търсил съм образа му, правдивия образ. Защото екстраполацията от миналото към настоящето, търсенето и намирането на нови стойности, на неговия растеж, не е възможна без изясняване истината за Гяуров. Като съм търсил човека на израстването в духовното, показвам конкретни случаи от живота му.
Да направя възможен синтеза между момчето и певеца Гяуров: Много ясно съм отразил големия завой в творческата кариера на певеца, когато се сблъсква с проблема, че трябва да учи пеене (не знаел дотогава, че трябва да се работи над гласа), след което се насочва в това направление на изкуството.
Изтъквам мащабите му и като талант и като творец: Гяуров е световно наследство. Не само велинградско. Освен това той е много важна фигура - харизматичен водач на едно цяло българско певческо поколение. По думите на Гена Димитрова, както един бял кон, който води едно стадо, той е повел българските певци по света. Ние тепърва ще изучаваме и оценяваме какво беше Гяуров за нашия народ и култура. Той е един от най-ярките екземпляри на българщината.
Показвам го като човек, човек, който не е лесен и податлив - дал съм човешкото лице на Гяуров. Акцентът и тежестта са върху личните тревоги и преживявания. Опитах се да разкрия престижа на един човек с безупречна външност, физика и чар.
Показвам го като интелектуалец. Всички думи на Николай Гяуров са предадени в оригинал, без редакторска намеса. Целта е била да запазя автентичността на езика му. Той е изразил своите чувства по много въпроси главно чрез интервюта. В изказванията си той винаги е точен, ясен и недвусмислен. Речите му са изпълнени с примери от неговата практика. В интервютата е настроен не философски, не бизнес-икономически, а професионално. Думите му по-скоро свидетелстват за дълбокия му интелект, без да правят сензации.
Освен че е и един от най-големите певци на света, той ще бъде запомнен и със своята интелектуална мисъл и участие в хуманитарната политика. Малко се знае, че той е отличен с най-високия орден на ООН за този си принос.
Като декодирам посланията, които той прави, искам да осъвременя представи ни за Гяуров, давам възможност да навлезем по-дълбоко в неговия мир и да разберем добре значението му - Гяуров не е човек от миналото.
АВТОРИТЕ И НАПИСАНОТО ДОСЕГА
Класическата история на Гяуров е известна. Но и в нея има грешки. Много неверни неща циркулират в пространството. При цялото ми уважение към авторите и техните трудове, мога да твърдя, че те са подминавали истинския младежки образ на Гяуров, увлечени главно от изкуството му. Загадките, непознавайки го, дават възможност на разни автори в жълтата преса да градят щури теории. Най-дебелите книги за него са свързани със славата му. За мен няма нищо загадъчно в поведението на Гяуров през живота му. За кой ли път това доказва, че големите космополитни таланти на България са повече тачени в Европа, че за кой ли път трябва да преглътнем късогледството си и да открием Николай Гяуров като оперен певец и артист чрез множеството спектакли, осъществени в цяла Европа и света. Оказа се, че през последните 30-40 години, изтекли за Гяуров между крайностите “разпни го” и “осанна”, сцената ни, културата ни са били ограбени откъм сериозното опознаване на езика и света на певеца. Със съжаление установявам, че артистичният ключ към творчеството му не е открит, защото не е търсен.
Но разбрах и друго - че никой не беше потърсил тези корени, за да ги опише в книга. Странно е колко малко знаем за Гяуров. Скрит като зад китайска стена, за него информация може да се намери или в няколкото книги, или в официалните интервюта на певеца, или в разказите на съвременниците му за случващото се в живота на великия българин. Систематична и достатъчно пълна информация обаче - за живота му, за характера и за неговата култура, за тенденциите в изкуството му, поне в България досега липсваше.
Такава книга е по-различна. Тя е важна за Гяуров, както, например, да се постави нулата на координатната система. Дава ни възможност за ориентация, за координация в света на Гяуров и на неговия свят в съприкосновение с останалите светове, главно в изкуството.
ОТНОШЕНИЕТО КЪМ ГЯУРОВ И МИНАЛОТО МУ
Да зачиташ Гяуров е въпрос на престиж. Не съм хвърлял зарове, за да избера тема. Тази празнота просто се набиваше в очите. Не съм търсел популярност. Други неща са ме движели. Все съм мислил, че работата ми би била ценен източник за живота на певеца. Изпитвал съм огромна гордост, когато четях за него. Всичко около него имаше омагьосващо излъчване. Ние трябва да го приемем такъв, какъвто е, с всичките си човешки слабости и недостатъци. Смея да твърдя, че подобна история за наш голям оперен певец излиза за първи път у нас.
ИЗСЛЕДВАНЕТО
Това е, бих казал, една от най-интересните реализирани от мен идеи. Това за мен е един от успешните ми проекти, нещо ново. Основа на това ново е изключително сериозното изследване, което се извърши в паралел със самото съставяне и написване на книгата. Защото досега разполагахме само с едната страна на уравнението - описването на големите му роли. А липсваше как е стигнал до тях.
Трудно е да описваш Гяуров. Той има много животи. Книгата е плод на многочасови интервюта с хората. Опитах се с друго око, око не на “оперовед”, а по-скоро на земляк, да напиша нещо. Документирани са основни моменти от живота му. Снимките дават 100 процентово потвърждение на събитията. В книгата има много хора, места и сгради, които велинградските читатели ще разпознаят. За съжаление, той ни е оставил малко или никакви писмени свидетелства. Нямаме колекция от писма, дневници, записки или лични писмени официални документи, като официални документи, лично от ръката на певеца. Поради това се концентрирах и върху най-сериозната литература за певеца, към издирване на автентични и достоверни материали. Сега вече мащабите на тайните му не са така големи, както това беше преди няколко години.
ЗА КАРИЕРАТА МУ
Но животът му не предполага равномерно маршируване към зрелостта. Достигането на това, което най-общо бихме определили като зрялост, не се случва при него на много по-късен етап, както е при други. Той е един младеж, подготвен да поема отговорности на зрял човек. Още като младеж на 20 години е изправен пред предизвикателствата, без да се глези или да разчита, че някой ще му се притече на помощ.
В чужбина той изгражда различен вид устойчивост или самосъхранение. Това избистря желанието му за крайно фокусиране и контрол над всичките му действия. Тук се научава, че трябва да хвърлиш страшно много усилия, за да имаш накрая положителен резултат. Безсрочна специализация, непризнаване на граници (географски, репертоарни, в професионалното общуване) са средства за възможно оцеляване на това негово музикантско поприще.
Кариерата му започва веднага - във всички големи театри и във всички страни по света. Но започва от нулата. Но с едно добре поставено начало още във Велинград. Той застава със сериозни позиции в това начало. Фактът, че не поставя грешно начало е показателен. По-късно в изкуството си той не допуска грешни стъпки. Макар че се впуска в най-сложното изкуство. Впуска се в музика, слово и драма накуп. Успехът му в Париж е изумително бърз. Това е сензационен успех. В книгата е изяснено на какво се дължи това.
Преминава пълна гама на обучение. Учението в София, Ленинград и Москва ще формира целия му професионален живот. Там се е зареждал със знания и умения като батерия. В Москва той е открил своя собствен път, пътя към изкуството, пътя към просветлението. Премества се в Ла Скала, за да развие дарбата си. Във Виена и Милано започва своя възход и се превръща във велик оперен певец. По-късно по големите сцени се разширяват интелектуалните му хоризонти.
Хората, които са белязали живота му са родителите му, Ангел Герин, съпругите му, Христо Бръмбаров, Караян, диригенти. Всеки е допринесъл нещо за развитието му.
Герин улавя много неща, които по-късно се проявяват у Гяуров. Петко Стайнов и Христо Бръмбаров са съзряли потенциала му. Най-очевиден и дълготраен ефект върху Гяуров има работата му с проф. Бръмбаров.
ЗА ВЕЛИНГРАД, РОДНОТО МЯСТО
Това, че Гяуров е от Чепинско е изключителен художествен факт за нас. Николай Гяуров е чест за Велинград. Той носи известност на града. За него свещенното място е Велинград. Тук ще цитирам една негова мисъл: “Никога не мога да дойда тук без да изпитам чувството, че някакъв бог витае на това място. То не само ми вдъхва благоволение като други свещенни места, които съм посещавал. Но повече от всяко друго място в света, което познавам, Велинград ми дава чувство на покой и вътрешна свобода”.
ЗА ИЗКУСТВОТО МУ
Животът му, от игла до конец, е един цялостен път в изкуството. Неговата вяра стига до фанатизъм, без да е религия. Но какво провокира този неистов стремеж у младежа за световна изява? Силата на изкуството, която зрее в него. Начинът е бил един - прецизност и детайл, перфектност във всичко.
Той не е само певец, не е само артист, не е само велик интерпретатор. Той е уникален в историята на оперното пеене. С какво? Това е въпрос, който бихме задали към специалистите. С “белкантото” - на първо място. В този стил и днес е е еталон в оперното пеене за ролите, които изпълнява. Негова тема в оперното изкуство на съвременността, по която не спорят, е темата на онзи, който се стреми към властта, постига я, но тя не го прави щастлив.
ОТЛИЧИТЕЛНИ ЧЕРТИ НА ХАРАКТЕРА МУ
Гяуров не е някаква противоречива фигура. Сигурно, за да го признаят, според някои скептици Гяуров е трябвало да е по-безупречен и от папата. Емоционално е уязвим и затова внимава - и с първата си съпруга, и в отношенията си с Борис Христов и в други случаи. Суфльорка отчела болезнена чувствителност на Гяуров като отличителна черта. Тогава той й разказал как преди това потърсил помощта на някакъв професор, за да се отърси от нея. Но онзи лекар му отвърнал: “Ако нямахте тази болезнена чувствителност, нямаше да сте Николай Гяуров!” Но въпреки това, той не позволява животът му да се обърка.
Гяуров е сложна личност. Аз не проявявам оформен образ на младежа. Той е в движение. Естествено е да се наблегне на самобитността му. Така се получава съвсем различна картина. Човешкото в него е мярка. Затова неговите персонажи са с човешки лица и характери. Убедих се напълно, че той си е знаел мястото. И постига успех поради добрия си усет за реалност. По характер - бил е проницателен. Никога не е бил пораженец. Той не е и фанатик, а работлив талант. Човек уравновесен, той е имал много високи изисквания към себе си. Стреми се винаги да избират най-правилната, най-градивната гледна точка, дори и по въпроси, които не са свързани с изкуството. При него съществува невъзможността за компромис в изкуството. Нагласата му е изключително положителна. Той е човек, който вярва в надеждата, насочен е към човешкото като идея. Това е било здраво вкоренено в него. Апотез на свободата, мечта за щастие и любов - нещо, в което днес трудно ще повярваме. За величавостта и чистотата на неговите чувства към музиката говорят всичките му изпълнения. Идеята му е била да е здрав, мечтаел е да е здрав, да запази гласа си.
НЯКОИ ИЗВОДИ КАТО ОБОБЩЕНИЕ
Книгата е в подкрепа на личноста Николай Гяуров. В подкрепа на стремежа хората да се идентифицират с него. Защото той е истински модел на развитие.
Време е да приземим представите си за Гяуров. Време е да се гледа напред. С него доброто бъдеще може да настъпи по-бързо. Това не е човек, който само да гледаме или споменаваме отвреме навреме. А да го експонираме по най-подходящ начин. Той може да стане невероятна реклама на града ни. Нужни са ни хора с друг светоглед. Защото има огромна творческа сила в Гяуров. Защото той се намира в корените на европейската култура.
Ние можем да го ползваме за възпитанието на децата си. Посланието му е, че младите трябва да се учат. Той е като марка на съвременния живот - като ново начало. Така го виждам. Той е съвременното “арт нуово”. Става въпрос за стил, за визия, за нов живот. Ново поведение за ново бъдеще.
Михаил Алексиев

ЕНЦИКЛОПЕДИЯ ЗА ЧЕПИНСКО
Съобщение на в. Чепинец, от 13 октомври 1999 г.
Инициативен комитет си е поставил амбициозната задача да издаде енциклопедия за Чепинско. Идеята е на Михаил Алексиев. Членовете на инициативния комитет, между които известни краеведи, историци, интелектуалци, се събраха миналата седмица, за да обсъдят бъдещата си работа. Всички те си дават сметка колко трудно и отговорно е реализирането на подобно начинание.
Бъдещото издание ще включи всичко значимо за Чепинския край – природа, население, история, култура, икономика, курорт. Проектът ще се осъществи чрез събиране на средства.
СЪЗДАТЕЛИТЕ НА УНИКАЛНИЯ ЕНЦИКЛОПЕДИЧЕН СПРАВОЧНИК „ЧЕПИНО“ ЗАСРУЖАВАТ НАШЕТО ПРИЗНАНИЕ
в. „Чепинец“, 21 декември 2001 г.
В края на тази година на бял свят се появиха първите пилотни издания на един уникален труд – Енциклопедичен справочник „Чепино“. Припомняме на читателите, че идеята и инициативата за неговото създаване е на председателя на сдружение „Граждански ценности“ Михаил Алексиев, подпомогнат с финансиране от фонд „Развитие на гражданското общество“ към ЕС.
Неговото обществено обсъждане събра в Центъра за бизнес и информация на 20 декември много от създателите, краеведи, историци, лесовъди. Тук бяха кметът на общината д-р Цветан Дафов, заместник кметът Снежана Велева, колективът на Историческия музей.
Редакторът на изданието Михаил Алексиев, на чийто плещи е легнала най-трудната задача да организира работата, както и да дообработи огромно количество материал, бе лаконичен в своето експозе. Той въведе присъстващите в характера на енциклопедичния справочник, посочи, че е предназначен за младото поколение на Чепинския край и той вярва, че го очаква една по-добра перспектива.
Работата по труда започва след 50-годишнината на Велинград. Г-н Алексиев благодари на кмета на общината д-р Дафов за финансовата помощ от фонд „Опазване на околната среда“ и на фирма „Вели-91“ ООД, които ще помогнат за издаването.
Г-н Алексиев само маркира трудностите, с които са се сблъскали. Оказало се е, че такива локални райони отсъстват в официалната статистика. И е било необходимо да се търсят различни източници, да се сверяват данни поне от три източника.
Сред присъстващите бяха Александър Арнаудов, Петър Гелин, който е издал 3 книги за Ракитово, д-р Найда Станчева, д-р Илза Попова, Костадин Ушев и Аврам Жерев, преподавателката по география Елена Чонкова, по почвознание Надежда Ганчева. За съжаление, отсъстваха Манол Чолев, Атанас Дончев, които имат голям принос в определени раздели. Главен консултант на справочника са Емилия Иванова и Радка Каназирева – Крапачева, работили дълго време като редактори на раздели в издателство „Българска енциклопедия“ при БАН.
Управителката на ЦБИ Светлана Папукчиева поздрави създателите на този уникален труд за тяхната огромна работа и каза, че Центърът е готов да разпространява безвъзмездно изданието. На обсъждането се чуха много мнения, дадоха се предложения. Инж. Цветко Кънчев, който е написал всички статии за богатия растителен свят на Чепинския край, сподели, че снимковия материал ще загуби от стойността си ако е черно-бял. Георги Аврамов напомни, че подобно издание се прави веднъж на 1000 години и според него трябва да е енциклопедия и посъветва да се покани външен рецензент.Никола Делиев, който е обработил материалите за икономиката и туризма, благодари на всички, които са му помагали – Манол Чолев, Георги Калоянов, Атанас Дончев. Дебат се получи около названието на справочника – дали в него трябва да фигурира Велинград. Д-р Дафов предложи да бъде „Енциклопедичен справочник „Чепинската котловина“, но подчерта, че специалистите най-добре ще се произнесат. Историкът Георги Куманов отхвърли с исторически аргументи названието Велинград и заяви, че названието Чепино е известно от 100 години и това е историческото име. Кметът поздрави издателите за огромния труд.
Екземпляри от пилотните издания ще бъдат предоставени на читалищните библиотеки. Всеки, който се интересува, може да се запознае с Енциклопедичния справочник „Чепино“ и да направи своите предложения до края на януари 2002 г. В края на март ще излезне официалното издание н два варианта черно бяло и цветно.
Абонамент за Енциклопедичен справочник „Чепино“ може да направите в ЦБИ, тел. 2 85 31 и в сдружение „Граждански ценности“, тел. 2 53 36

Започва обществено обсъждане на енциклопедия “Чепино”
Публикувано 2001-12-15 18:24:40 от Темпо



След броени месеци Велинград ще има първата в България регионална енциклопедия (досега с подобни могат да се похвалят само Благоевградска и Кюстендилска област). През март догодина ще излязат първите броеве на енциклопедията, която е рожба на неуморен професионален труд на колектив от 40 човека в продължение на повече от 3 години.

Идеята за създаването на това първо по рода си енциклопедично издание е на г-н Михаил Алексиев, председател на сдружение “Граждански ценности”. Голяма част от средствата за издаване на книгата идват от Европейския съюз чрез Фондация за развитие на гражданското общество, които финансират частта “Природа” от енциклопедията. Освен това изданието ще съдържа голяма обзорна статия “Чепино” и раздели “Общество” - с много богат снимков и илюстративен материал и “Екология” - екологичен атлас и сбор от карти. Повечето от материалите са непубликувани досега и са заслуга на местни изследователи. Енциклопедията ще има тираж 1000 бройки и обем около 400 страници във формат А 4. Първоначалните бройки по абонамент ще се пуснат на преференциални цени. Първите 150-200 броя ще излязат най-късно през март догодина, съобщи г-н Михаил Алексиев. На 21 декември от 16.30 часа в Бизнес-центъра Управителният съвет на сдружение “Граждански ценности” и редакционната колегия канят всички интересуващи се на представянето на енциклопедичния справочник “Чепино”. Това представяне ще сложи началото на широко обществено обсъждане на текстовете от изданието. Ще бъдат пуснати 5 пилотни бройки, които ще бъдат на разположение в местните читалище. Всеки, който желае, може да се запознае с енциклопедичния справочник, да изкаже мнение, да даде идея или да допълни информацията. В продължение на 2 месеца своите страници за дискусия по енциклопедията предоставя и вестник “Темпо”. След излизането на енциклопедичния справочник “Чепино” авторският колектив ще предложи като своеобразно продължение биографичния справочник “Кой кой е в Чепинската история”. Той ще включва статии за известните личности от Чепинското корито, местната история на партии и организации, история на банковото дело и др. Темпо

ВЕЛИКИЯТ ГЯУРОВ
„Да благодарим на Господ, че ни беше дал Гяуров, защото можеше да го даде на някоя друга нация. И никак не е случайно, че Господ му даде да умре на 2 юни, когато си спомняме за най-великите българи, когато почитаме иконите си”.
Гена Димитрова

На 2 юни 2004 г. умря най-великият бас от втората половина на 20-ти век, народният артист на България Николай Гяуров. Момчето от Велинград, един красив българин, висок хубав човек със светли очи. Един от най-добрите изпълнители както на драматични, така и на комични партии в опери от композитори на разни епохи. Гяуров е един от немногото баси, на които се удаде да направи практически невъзможното – да стане любимият артист не само в своята, оперна, среда, но и за хиляди хора, които нито един път в живота си не са били в оперен театър.
Николай Гяуров е първият българин, който пробива отвъд желязната завеса в едно трудно време, за да се превърне в пратеник на своята страна и в емблема на нейната музикална култура. Гяуров не е просто канен да пее на най-големите оперни сцени в света, а се превръща в личност, която определя новите измерения в изкуството на оперния певец. Музикантът и актьорът, превърнати в едно монолитно цяло чрез личността на Гяуров са стимул за диригенти и режисьори в търсене на нови хоризонти. Те приемат присъствието на Гяуров в своите спектакли като божи дар.
Никой не е жертвал за изкуството толкова, колкото Николай Гяуров. Никой от оперните певци от втората половина на 20-ти век не е бил по-натоварен с отговорности от него. Той е трябвало да пази и своето име, и своята кариера. Много вечери е заспивал, леден от притеснение, как на другия ден ще пее пред продаден от месеци салон. Защото името на Николай Гяуров с някакво магическо излъчване отваря вратите на оперните театри за всеки български певец, защото за цял свят Гяуров е България и всеки български певец за импресарии и театри малко или много е осенен от славата на бележития артист. Неговата работоспособност и дисциплина са били пословични.
За младия Гяуров, от раждането до навършване на 20 години, почти нямаше никакви публикувани свидетелства и сказания. А и за живота му до христовата възраст осветлението беше оскъдно. Детско-юношеските и младежките му години бяха едни от най-големите загадки не само за изследователите му.
Годините на славата му са описани по-подробно от авторите на книги и статии. Що се касае за периода до дебюта му в Софийската опера през 1956 г., то повече от 25 години от живота на Николай Гяуров бяха tabula rasa. Повече от четвърт век не достигаше на биографията на човека, който в по-късните си години създаде широка галерия от ярки характери, спектър от различни превъплъщения и благозвучия, от чиито излъчвания и днес се възхищава целият свят. Такъв голям отрязък от време, през което за певеца почти нищо не се знае, предизвикваше множество разни предположения, догадки.
За съжаление, хората не познават истинския Гяуров. Той не е само голямата кариера, славата, почестите, цветята. Наистина, какъв е бил този човек, известен само като велик оперен певец?
И така, какво е правил певецът в младите си години и защо авторите на трудове за него не са запълнили тази важна празнота? Главната причина за това, изглежда е, че той е добил известност много скоро след като е стъпил на сцената на голямата опера. Появяването му е значим момент в историята на изпълнителското оперно изкуство. И вниманието е съсредоточено към проявите му, особено през периода след спечелването на Grand Prix на Париж.
Великият оперен певец, българинът Николай Гяуров е роден в Лъджене на 13 септември 1929 г. Китното родопско село е разположено близо до историческата крепост Цепина в широка котловина, наречена от Иван Вазов „райски хубавата Чепинска долина”. Днес селото е квартал на Велинград – град, известен като балнеолечебен и климатичен курорт, който се намира в туристическия район Чепино на Северозападни Родопи в България. По-значително културно развитие в Лъджене започнало през 20-те години на 20-ти век. Но преди това, още през 1889 г. е основано първоначално училище, а през 1893 г. е създадено читалище като самобитен български просветен център за цяло Чепинско.
На Николай Гяуров му е било отредено да се роди и отрасне във време на политически притеснения и големи промени в България. Обикновените хора пак живеели с надеждата за избавление от тежкия си живот. И пак по това време, често в семейства, които нямали близост до изкуствата, се раждали таланти, които, попаднали в добра среда, показвали неочаквани възможности.
Той е един от тях.
След обучението си в Москва (1951 – 1955 г.) Николай Гяуров се дипломирал блестящо по специалността „солово пеене”, с квалификация „оперен и концертен певец”. Той завършил Московската консерватория с „Диплом с отличие” № 108181 от 28 юни 1955 г. Едно най-ранно признание на неговия талант, началото на успеха е златният медал на българския певец при завършване на образованието му. Веднага след това певецът сякаш полетял с крилатата мисъл на безсмъртния Гьоте: „Не е достатъчно само знание, то трябва и да се прилага; не е достатъчно да искаш, трябва и да действаш”.
Моментален резултат от следването в Москва е проявата във Варшава. В международния конкурс по академично пеене на петия световен фестивал на младежта и студентите за мир и дружба, проведен през август 1955 г., в който участват над 90 певици и певци от повече от 30 страни, младият бас Николай Гяуров показал изключително високи качества. С арията на Филип ІІ от „Дон Карлос” на Верди, той произвел неочаквано силно впечатление. Лауреат на конкурса, получавайки първа награда и златен медал, Гяуров изпял арията на Алеко от Рахманинов с високо певческо майсторство, красота на гласа и дълбоко вникване в съдържанието. Журито на конкурса единодушно му дало възможно най-високата оценка – 25 точки.
Чудодейната година за Гяуров не свършила. Изненадващо след Варшава той постига друга скорострелна победа, спечелва Grand Prix-Paris – Голямата награда на Първият вокален конкурс в Париж. Конкурсът през септември 1955 г. започнал със 147 състезатели от цял свят, а завършил с 12 избраници за последното изпитание. Появата на красивия българин и неговото изпълнение на арията на клеветата от „Севилският бръснар” и арията на стария циганин от операта „Алеко” на Рахманинов още в началото на конкурса решили изхода на цялото състезание. Богатият глас, наситен с метален блясък в Базилио и мек като кадифе в Алеко, направил силно впечатление на жури и публика и певецът бил заставен да се покланя многократно. На другия ден във в. "Пари прес" пише под голяма снимка на Гяуров: „Един български Шаляпин грабна голямата награда на парижкия конкурс.” Дал Монте заявява: „Да, наистина, Гяуров напомня с отделни черти на своето изкуство Шаляпин. Но той притежава и ярка индивидуалност". Тази награда е нещо, което изведнъж го отвежда в категорията на изключителните явления и обгражда артистичното му битие с ореола на дългоочакваното и едва ли не на оперното месианство. И сега неизтощимият стремеж на Гяуров да е на върха на живота, му помага. Силният дух и волята да се състезава му донасят голямата победа, по-късно и славата.
Патриотичното чувство у Гяуров е неизтощимо и оттук нататък, нееднократно и до края на живота си, той ще показва навсякъде признанието и голямата си обич към България. „Няма граници радостта ни, – казва той – защото спечелихме преди всичко едно хубаво име за нашата певческа школа, защото накарахме оттук, от Париж, да се заговори още веднъж за България и за българското изкуство”.
„Обичам родината си безкрайно – не веднъж повтаря Гяуров с жар. – Далеч от нея непрекъснато мисля за България и я браня със силата на онова оръжие, което преди всичко дължа на нея. Аз наистина съм горд българин, защото се радвам на това, което постигна моята страна. Аз не заминах да правя име на моята страна – допълва той. – Тя си го има достатъчно. А това, че съм българин, ми даваше специални крила. И сега няма ден, в който да не мисля за родината. От България ми липсва природата, миризмата на бор, която никъде не е същата като у нас. Животът ми мина на колела или на криле и свикнах с космополитния начин на живот. И когато съм се покланял по световните сцени, съм изпитвал гордост, че съм българин и представям по добър начин моята родина. Изкуството ми би имало смисъл, ако може да покаже на чужденците, че страната ни притежава култура, заслужаваща уважение. Затова никога не съм свалял от гърба си надписа „България”, изразява се на спортен език певецът.
Той се чувствал постоянно притеглян от юга, от родното Чепино. В паметта си запазил завинаги образа на родната страна, щедро дарявана от топлите лъчи на слънцето. Спомнял си за веселите разходки с приятелите извън града. След време Николай Гяуров ще изрече най-сърдечно думи, особено паметни за любимия му Велинград.
– Мене особено ми харесват три града: Париж – със своята неповторима атмосфера, Рим – със старинните си паметници, Ленинград – с това, че на всяка крачка вие се срещате с изкуството. Цял ден мога да бродя по техните улици и площади, да откривам нещо ново, непознато. Много обичам Москва и Виена. Но най-скъп за мене е моя роден Велинград, където се родих и израснах. [3, с. 228]
„В съзнанието на Гяуров всичко до тук е една ведра и щастлива прелюдия към неговия оперен дебют на 18 март 1956 г. в ролята на дон Базилио на сцената на Софийската народна опера”. [60, с. 17]
И ето, ние вече стоим на входа на голямата арена на Гяуровото изкуство. Наистина, той е преуспяващ млад певец, вкусил отрано успеха и озовал се на тридесет и три години сред безсмъртните. И ако си послужим с думите на Гена Димитрова, както един бял кон, който води едно стадо, той е повел българските певци по света.
Но това е само началото на трудното изкачване по стъпалата на славата, първият етап по стръмния път на неговото творческо израстване. Оттук нататък за него няма нищо друго освен непрекъснат и напрегнат труд.
Започнал е най-интензивният и плодотворен период в неговия живот, през който ще се изгради като върховен изпълнител. Той е прочут, млад, красив, световно име сред най-модерните имена от пъстрия сценичен свят на операта. Този нов свят за него вече го има. Москва и Виена, Милано и Залцбург, Чикаго и Лондон са надежда за нов живот и изяви. Тук е като редовен артист и оперен певец и прави изкуство след поредица от завоевания.
Виждаме, че той все повече се превръща във водещ бас в световната опера. Светът вече е приел неговото изкуство, превръщайки го в слава. Въздухът около него е изпълнен с желание за чест и благополучие, той е жаден да получава признание. На лицето му е изписано освобождение и увереност. Вече се е появил познатият ни, универсален образ на Гяуров. Той сякаш символизира идеята за човек, сам издигнал се до високо положение.
При тържественото връчване (11 юни 1964 г.) на наградата „Орфей” на Френската академия, присъждана ежегодно за най-високи постижения в оперното изкуство, в „Стъклената зала” на Гранд-Опера в Париж членът на журито мадам Плиси приветства тридесет и пет годишния Гяуров с думите: „Ние сме много щастливи, че тази премия се присъжда на българин. България е малка, красива, слънчева страна, богата на прекрасни гласове. Може би не всички знаят, че в тази страна, в Родопските планини, е родината на Орфей. Ние сме щастливи, че нашият приз е присъден на потомък на Орфей, тъй като Николай Гяуров се е родил във Велинград, в самото сърце на Родопите”.
Мария Каниля, прочута оперна певица, вокален педагог казва: „Вие, българите, трябва да се гордеете с този феноменален глас. Николай Гяуров е днешният Шаляпин. Това е може би единственият певец със свой собствен почерк. Той не е само ваш. Той е на всички. Най-големият посланик на България в света. Щастлива съм, че мога да кажа мнението си за него, оперния кумир на нашето време.”
Навсякъде и във всичко Николай Гяуров е българин – високо се произнася Розалия Бикс – но българска ,всъщност, е „идеалната част” от неговото национално и социално мислене, винаги отстоявана и често решаваща, но несъмнено променяна от безпощадните закони на бизнеса. А той е в него, живее в него, работи не година и не две и е длъжен да го познава, за да се справи с неумолимостта му. Какво искам да кажа? Че едно е момчето от Велинград, съвсем друго е понятието Николай Гяуров днес. Бих се радвала, ако всеки... се замисли какво означава един българин... да заеме такова място в културата на света, да го задържи толкова години неосквернено и да носи такова признание на страната си. Там, където само за да стигнеш високо, трябва да си поне двойно по-висок от местните съперници, а какво остава, ако трябва все високо да стоиш.”.
Михаил Алексиев

Път през годинитес
(Чепинец, 15 май 1985 г.)
Когато създавахме оркестъра, не съм си и представял социално-обществените функции, които той изпълнява сега. Започнахме през 1965 г. с чисто учителско намерение, което дава минимума на един ученически оркестър – да изпълнява няколко марша за училищни тържества, за митинги и манифестации. Но силен е импулсът на музиката. Нещата тръгнаха към по-добро. В процеса на работа се раждаха идеи. Оказа се, че един ученически състав може да расте, да се развива. А и задачите, които възникваха ежедневно, ставаха все по-значими. Зараждаше се амбицията за нещо по-голямо, но затова липсваха инструменти и нотни материали, база, време за подготовка, необходимата квалификация. Проблемите бяха трудни за решаване. Помогнаха ни. Придобихме увереност. Дойде и първото ни участие в чужбина. То ни даде криле…Следваха по-сериозни изяви.
На международния фестивал в град Хеб – Чехословакия през 1972 г. видяхме високото изпълнителско ниво на изтъкнати младежки оркестри. Поставихме си за цел да достигнем техните постижения. Настъпи нов етап в нашата работа, изискваща нова организация, нова методика, нови средства. Създадохме школа за духови и ударни инструменти, чиято задача беше да обезпечи високо ниво на подготовка на изпълнители-инструменталисти. Резултатите дойдоха бързо. На фестивалите получавахме най-високи отличия. Малкият ученически оркестър прерастна в многоброен състав, умеещ да изпълнява сложни музикални произведения, да се изявява не само на площада и на манифестациите, а и на концертния подиум в страната и в чужбина. Неговите изпълнения на увертюрата от операта „Ивайло“ от Добри Христов и Марин Големинов, на „Хоро“ из балета „Хайдушка песен“ от Ал. Райчев, на дуета на Ленеонора и на грах де Луна из операта „Трубадур“ от Верди, на редица произведения на български композитори, писани специално за оркестъра, предизвикаха спонтанни възторжени овации на публиката.
Разчита на общината, разчита на педагогическия кадър на школата, и на художествения ръководител проф. Николай Тонев, на ентусиазма и трудолюбието на младите изпълнители. Мечев не чака за крайния резултат, а се обляга и има вяра най-вече на себе си. Дава си ясна сметка за необятността на музикалтините хоризонти, към които се е насочил и пътя, който има още да извърви.
Гръцки специалисти по време на гостуването в тяхната страна говореха за изпълнението на оркестъра като за невероятно постижение на един детско-юношестки състав. В чехословакия ни оценихакато състав с най-високи постижения в интерпретацияьта на музикалните творби. В Рощок-ГДР пък ни присъдиха първа награда за най-добре изпълнена интернацианална програма. Бяхме в Букорещ, Бузапеща, Виена, Кишинев и Москва, където доказахме таланта на българската музикална младеж.
Забележителен юбилей
(Чепинец, 15 май 1985 г.)
На първи май 1965 г. основно училище „Св. Св. Кирил и Методий“ манифестира начел със свой духов оркестър.Тава е щастливата рожденна дата на Представителния младежки духов оркестър с мажоретен състав „Димитър Мечев“.
Оценките на наши видни и чуждестранни композитори и диригенти за майсторството и изявите на оркестъра са високи и категорични. Най-високата оценка, най-голямата радост, най-дълбокото удволетворение за успехите на оркестъра , разбира се, имат велинградчани. Всички участници и земляци, и най-вече Димитър Мечев, могат да се радват на дълбокото обществено признание и съпричастностни надежди за нови излизания пред публика, творчески успехи и триумфи.
Първите маршове възпитаниците научили под вещото ръководство на Ангел Герин. На първомайската манифестация оркестърът свирил с лъснати до блясък стари инструменти и прекроени гвардейски униформи, дарени от военните със съдействието на ген. Атанас Семерджиев.

Аз съм се венчал и посветил на оркестъра
(Чепинец, 14 август, 1985 г.)
-В началото всичко беше резултат на ентусиазма ни. Помогнаха ни да получим петнадесет износени музикални инструмента и основахме състав към ОУ Кирил и Методи със скромната цел да представлява училището на манифестации, тържества, чествания. Но решителен прелом стана на фестивала в Хеб през 1972 г. тогава разбрахме, че ако искаме да сме на върха, трябва да извършим поврат в своята дейност и запретнахме ръкави. Преценихме, че е особено важно за нас ще бъде да създадем наша си школа за подготовка на оркестранти и инструменталисти и привлякохме за художествени консултанти изявени специалисти като з.а. Сашо Михайлов, а после и проф. Н. Тонев.
-Понякога ме срещат хора и викат: „Даскале, тя твойта е лесна. Пръчицата, раз-два и готово“. Който иска нека да заповяда. Аз репетирам всеки ден по няколко часа, защото с две репетиции оркестър няма. Не съм излизал в отпуск, помощниците ги пускам, за мен – като се пенсионирам. Веднъж ръководител на град, колкото нашия поиска и те да имат подобен състав. Казах му какво трябва за оркестъра. След време ми се обажда: „Другарю Мечев, всичко направихме, пари не жалихме, но не става“. Виж какво, казвам му, ако искаш да стане, трябва да намериш един човек, който да се венчае за тази работа. Аз съм се венчал и посветая работа и затова са тия успехи. И друго искам да кажа: ние не ходим в чужбина на ескурзии, а като посланици на музиката и на България. И при 19 гпадуса под нулата сме свирили.
-Някога със свито сърце съм излизал да дирижирам по международните сцени, а сега сме винаги фаворити. В музиката тава няма. Това, което миналата година е било достатъчно, сега е малко. Нашата дейност – това е Националната програма за естетическо възпитание в действие.
….
И зад всичко това стои наистина апостолският труд на диригента Димитър Мечев.

Вярвам в работата си
(Чепинец, 30 юли 1981 г.)
-Кои са главните моменти в израстването на оркестъра?
-Оркестърът е създаден през 1965 г. Започнахме с 20 инструмента, подарени ни от МНО. След 4 години станаха 50. Първото ни официално участие бе в етахите на ІІІ републикански фестивал на художествената самодейност през 1969 г., когато стигнахме до заключителния етап и станахме втори в страната. После дойдоха златните медали от ІV-я фестивал през 1974 (тогава състават бе обявен за представителен) и V-я през 1979 г.
- Имаме участия в чехословакия: Хеп, 1972, Колин – 1975, Кишинев – 1974, Хоенщайн-Ернстал – 1977, концерт във българското посолство в Москва – 1978, на световен фестивал „Младеж и музика“ Виена - 1979, Пътуване по бойния път на І българска армия Калотина-Пирот-Драва-Соболч-Печ-Будапеща, Концертно турне в Букорещ, Румъния - 1981, концертно турне на о-в Корфу, международен фестивал в Рощок, ГДР –1983, международен фестивал в Хеб, Чехословакия. Първият български духов оркестър, получил званието “Първенец” на Европейски фестивал в Карлсруе – Германия - 1988. Първи награди получава и в Бамберг - 1992, Трир - 1993, Фюсен - 1995, а през 1989 участва в тържествата за 200 годишнината на Вел. Фр. Революция в Париж.
-Оркестърът има мажоретен състав от 1979 г. Беше поръчано от Комитета за култура да се създадат на 4 места?, ние първи го направихме.
-През 1973 г. създадохме студио за подготовка на музикантите. Преподават 10 специалисти по музикални инструменти от София.
-Сега в концертната си дейност свирим 80 пиеси, предимно възрожденски, от съвременна тематика, от световната класика.
В началото на 80-те години на миналия век в оркестъра свирят вече 126 деца, а още 40 се обучават в студията. Това е една добра предпоставка да се разкрият музикални паралелки в едно училище, или пък да се обособи музикално училище по духови и ударни инструменти. Това е голямата мечта на Мечев, която остава осъществена. „Това трябва да стане – казваше той – Имам някакви уверения от отговорните инстанции, но трябва да се воюва“.
И все пак: кое налага създаването на такъв голям оркестър? – Бях 12 години учител в Чепино, там имаше духово музика, която задоволяваше нуждите на училището. Когато се преместих в Лъжене тук нямаше и един фанфар да свири сигнал за ставене на летния лагер. Реших да създадем оркестър поне за самото училище, за участие при многобройните ритуали, тържества. А после… - животът наложи развитието му. Проф. Кучера от Чехословакия ми отвори очите, че оркестър се прави от можещи и свирещи деца. Тогава създадохме и студията.
Какво е оркестърът за него? – Всичко. Занимавам се само с него, постоянно за това си мисля. Големите ми учителски отпуски се охформят само на документ, работата ми никога не е спирала.



Репертуарът засвидетелства и силна любов към Родината, Чепинско и Велинград.
уже больше 50 години остаётся самым известным и самым популярным хора в света на духовата музика след легендарните Ангел Герин, Нено Парапулов

НАВЪРШИХА СЕ 90 ГОДИНИ ОТ РАЖДАНЕТО НА ДИМИТЪР МЕЧЕВ
Мечев се превърна в една от музикалните икони на Велинград

Димитър Мечев е истинска градска музикална легенда.
Създател, дългогодишен художествен ръководител и диригент на младежкия духов оркестър с мажоретен състав.

Има хора в историята на културата, които станаха за нас част от природата. Въздухът, който дишаме. В много отношения те са формирали най-доброто, което съществува в много наши поколения. Такъв беше диригентите Ангел Герин, Нено Парпулов. Такъва беше артиската Стела Начева. Такъв стана Никола Янев-Чоли... Повече от 50 години оркестърът, създаден и ръководен от Мечев, е част от самите нас. Те – музиканти от Чепинско, известени в Европа и по света, - не са много: оперните певци Николай Гяуров, Петър Гугалов, Иван Масларов-Жук, цигуларят Борислав Чорбов…. Но, това са водещи фигури, оставили голямо културно наследство. Може ли да се нареди сред тях маестро Мечев - къде и как? Десет години след неговата смърт е трудно да се каже. Дейността му всъщност е легендарна. Младежкият духов оркестър е познат както на Запад, така и на Исток, и на Север и на Юг в Европа. В столиците: Будапеща, Букурещ, Виена, Москва, Прага, Париж, Берлин, Кишинев В градовете на България, в отличие от горепосочената компания, обаче, навсякъде оркестър „Димитър Мечев“ има много поклоници, слушали го на живо. Мечевото дело продължава.
Като всяко явление от такъв мащаб, явлението „Мечев“ поражда не само легенди, а и сплетни. Той не беше лишен от слухове и клюки още през живота и след смъртта си. Много хора са го огорчавали, но той вярва в работата си, на което се е посветил и огорченията потъват в този процес. Навярно това е печелна неизбежност. Ако може всеки да усети вкуса на музиката…Голямата благодарност, която изказват хората, намиращи се под влиянието на неговото изкуство, позволява то да остане за бъдещите поколения в прекрасната си и чиста хубост. А е създал и стотици самодейци и десетки професионалисти, излезли от оркестъра.
Какво иска още да постигне с оркестъра? – От 1974 г. оркестърът е водещ състав в страната. Сега ни трябва и международно признание. А за себе си съм си обещал да подготвя 40 професионалисти. Досега са 21 до пенсионирането ми има време, дано успея…
За какво мечтае като диригент на оркестъра? – За музикално училище. И още – за седмица на пионерските духови оркестри в рамките на Велинградските културни тържества. С международно участие. Вярваше, че това ще стане. Може да се забави, но животът ще го наложи.
(Преглед „Нова българска музика'85“ – 2 февруари 1985г. в зала България, София) Илия Темков, диригент и композитор: „Уверихме се, че вече има духови оркестри, които могат всичко да изпълняват. Аз се изненадах, разбира се най-мого от Велинградския младежки духов оркестър. Един Велинград с 25 хиляди жители изважда оркестър от 80 деца! Като ги гледах, виждах една картина на професионален оркестър – 6 флейти, 4 обоя, 15 кларинета, 15 тромпета, 6 тромбона, 6 туби – и всички свирят чисто. При тези деца не става дума за ентусиазъм, а за професионални азбуки, които са овладели. Интересно е, че при децата никъде не се почувства затруднение. Искам да обърна внимание на много богатата, динамична нюансировка, на голямата мекота“.
Да се докоснем накратко до биографията на Мечев.
Още в чепинското основно училище професионалната му съдба сякаш е предопределена, с профил - учител по музика.
Разбира се неговото дело е оркестърът, за който се е венчал и на който е отдаден изцяло. Що се отнася до художественото и изпълнителско израстване на оркестъра, то решаващата роля е изиграла дейността на проф. Тонев и екипа от преподаватели в школата. Но Мечев не е само диригент, той освен главен ръководител и организатор на оркестъра е още и педагог, официален представител (и просител!),координатор, снабдител и какво ли и още не.
Ами тържествата в Козлодуй през 1968 г. оркестрантите в червени гвардейски униформи (събирали пари за построяване на кораба „Радецки“), начело с младия и въодушевен диригент Димитър Мечев поемат на поредното изпитание.И ето на историческия бряг, с Ботевия марш, събирайки овациите, завземат „редута“. На остров Корфу през…предизвикаха фурор.

Большинство молодых людей сейчас уже не помнят не только времена самых первых «грушинских» песенных слетов, полуофициальных и потому романтических, но даже порой не могут сказать, кто же такой Валерий Грушин. Его биографическая справка коротка, но вместе с тем достаточно насыщена разными событиями. Валерий Федорович Грушин родился 23 октября 1944 года в городе…По воспоминаниям, все Грушины участвовали в художественной самодеятельности, но Валера выделялся из них своими увлечениями.
Судьба его — судьба музыканта, выходца из провинциальной мелкобуржуазной семьи. Сначала — музыкальные уроки, ранняя борьба за кусок хлеба. У юноши — гениальные дирижерские способности. С 19 лет он за капельмейстерским пультом, сначала в
оперетте, затем в опере. 28 лет—главный дирижер Будапешской оперы. С 1897 г. по 1907 г. возглавляет дирижерскую часть Венской оперы, сделав этот театр первым оперным театром мира. Осуществляет исторические постановки «Фиделио», «Тристана и Изольды», Моцартовского цикла. Моцарт буквально открыт заново, освобожден от салонного рококо и жеманной грации, — плодов мещанской стилизации XIX века; в Моцарте подчеркивается демонизм, импульсивность, мощь молодого класса.

Третьяков — это загадка! Всё, что про него известно (где родился, где учился, кем работал) не даст вам возможности понять, откудав этом человеке столько всего непостижимо разного. Внешне обычный человек, а по сути своей — инопланетянин. Он индивидуален и многогранен. При всей своей лиричности, серьёзности и глубокости, Третьяков — человек с очень тонким чувством юмора.
Теперь за Третьяковым закрепилась собственная, особая ниша среди музикантов. За прошедшие с его первой Грушинки годы Виктор побывал с концертами, пожалуй, во всех крупных — и не очень — городах России. Его приглашали на гастроли во Францию. Германию, Голландию, Бельгию, Люксембург. Италию, Украину, Эстонию и, естественно, родную Латвию.


педагог и влиятельный културтрегер. Широко известен как один из самых выдающихся
дирижер духов оркестр.
родилась 26 октября 1911 года в городе Ракитово, где музыкой пропитан каждая махала.
полностью посвятить себя музыке
Был источником вдохновения для многих, а также личностью, которую невозможно забыть.
Он внёс заметный вклад в развитие на духовата музика в страната.
Не ни е известно дали бабушка и дедушка, приветствовали увлечение внуков музыкой.
У него рано проявился музыкальный талант. Его талант был больше его
жизни, как это бывает. У него была замечательная память, он помнил
добро и помнил русско-еврейские колыбельные мелодии всю свою жизнь.
Отец его, не являясь профессиональным музыкантом, однако обожал музицировать, посвящая свободное время игре на барабанах и аккордеоне. Маленький Джеймс поразил родных самостоятельным подбором и исполнением народной песни на фортепиано, после чего, в восьмилетнем возрасте, приступил к занятиям с репетитором.
Режиссёр, сценарист и необыкновенно одарённый художник Сергей Параджанов был, кроме того, ещё и величайшим мистификатором и рассказчиком небылиц о самом себе.
Той не успя да напише книга със спомени, където да разкаже за тайните на духовата музика, за допинга на сцената и най-запомнящите излизания и дефилета на оркестъра, откровено да разкаже за личния си и училищен живот, а така също да сподели професионални секрети и преживявания. Но можа да сътвори нещо, което деятели на културата са успели.
Музыкальное образование он продолжил вОднако дирижерскую профессию он получил только в
поразил родных самостоятельным подбором и исполнением народной песни на фортепиано
Юноша освоил фортепиано, фагот, флейту и наиболее любимый им контрабас.
Хоровото направление популяризировалось болгарские радиостанциями и, воспроизводя эту музыку на слух, он ее особенно полюбил.
Вскоре, создав ансамбль молодые музыканты организовывают самостоятель-ные турне,
В 50-е годы карьера музыканта (признанного лучшим немецким басистом),
композитора и начинающего аранжировщика продолжается сотрудничеством с музыкальными знаменитостями, оркестрами и биг-бендами
В 1964 создал собственный оркестр
През 19… излиза плочта с …
Потом были гастроли по всему миру, успех,
с очень серьезным выражением лица, как всегда.
Любовта променя всичко. Може би щеше да се занимава с друго, ако не беше музиката. Завинаги остана свързан с училището, школата и музиката.
Мечев был замечательным педагогом. Учил не только музыке. Был учителем и другом. Он жил жизнью своих учеников. Находил к каждому индивидуаль-ный подход. Учил жизни.
С 1937 года преподавал в музикальная школу, с 1945 до конца жизни —дирижер и руководитель, организатор.
По свидетельствам современников,
Основу его репертуара составляли Однако он также исполнял сочинения некоторых современных авторов, Среди немногочисленных записей
Он имеет огромное значение как педагог. При работе с учениками он уделял большое внимание качеству звука и развитию собственного взгляда ученика на то или иное произведение. В классе Флиера обучались в разные годы
…и другие выдающиеся пианисты. выпустил целую плеяду талантливых учеников. Он обладал редким даром: учил не просто исполнять произведения, а режиссировать их. Потому его уроки превращались в настоящий театр — музыкальный театр Мечев
Его педагогом в стал легендарный диригент Герин, олицетворявший лучшие традиции русской исполнительской школы, которые передавал своим ученикам.
Но с пълна сила може да се каже,че един от най-рационалните и интелектуални музиканти в Чепинско се казва Димитър Ангелов Мечев.И тези, които считат това за наивна приказка, грешат. Защото в крайна сметка, създателя на младежкия духов оркестър- негов ръководител, диригент, организатор – успя да напълни своето „произведение“ със смисъл.
Фурор- буйно възхищение, голям възторг, пълно одобрение (Корфу)

Он известный благодаря своему орестр и продолжительной музыкальной карьере.
родился в …. году в небольшой городке …, расположенном на берегу
С 9 лет он начал играть на рояле, а в …год дал свой первый открытый концерт. Но путь к дальнейшему успеху был действительно нелегким.

„“, сказал диригент, воспоминая прошлые времена.

а само существование его поставили под сомнение, считая, что это работа современных музыкантов или даже некоего неизвестного профессионала - "человека-оркестра",
о самом оркестре и его руководителе нигде небыло ни единой информации
оркестра под управлением на Мечев(, 1928 -2007), известного музыканта, кларнетиста, альт-саксофониста, аранжировщика и композитора, руководителя эстрадного свинг-оркестра.

Облечен в униформа той е истински Христо Ботев.

Очакваше този момент да може да дерижира оркестъра си на парад по новата пешеходната улица.
„…!“ Какая мощная фраза! Она осталась в моей памяти навсегда. И кто знает, может быть, это и есть определение жизни - не только для артиста, но и для всех нас?

Всем известна его мелодичная, невероятно красивая и волнующая музыка. За более чем тридцатилетнюю историю, Мечев вместе со своим оркестром аранжировал и записал более тысячи оркестровых композиций и песен.

С …года завершил свою активную концертную деятельность.

Таким образом през…году появился този „гранд-оркестр“ под управлением на Мечев.

Коллекции из 85 инструментальных композиций.

Музикалната е негов втори дом.
Разноцветная палитра
В каждую эпоху и в каждой ее составляющей - политике, науке, культуре, есть личности значительные, выдающиеся и те, которые эту эпоху характеризуют и именами которых эту эпоху впоследствии назовут. Мечев,на мой взгляд, одна из тех фигур, которые олицетворяют современность. Он появился в середине 1980-х, как…,
но уже тогда заметно было, что это - не просто …чудо, но большой музыкант, хотя по паспортным данным еще не достигший зрелости. …в нем сохранился тот же большой музыкант, не ставший бизнесменом от музыки, но продолжающий разговаривать с публикой честно и откровенно. Раньше считали - с детской непосредственностью. Но это - не детское. Это - то, что отличает тех, по именам которых впоследствии назовут наше время.
проникнуть в сокровенную суть таких недетских произведений, как, скажем, фортепианные концерты Моцарта или Шопена? Только интуитивно и никак не иначе. Благодаря своему редкостному, практически безошибочному музыкальному инстинкту. Этим-то и впечатляет более всего его талант».Через год он дает первый сольный концерт.
ведет интенсивную концертную деятельность в Европе, Америке и Азии, собирая неизменные аншлаги; выступал с ведущими оркестрами мира под управлением таких дирижёров,
Своими достижениями сумел доказать, что ранние успехи на сцене в школу нисколько не помешали ему и в дальнейшем остаться одним из величайших музикантов современности духовом оркестра. Его многочисленные поклонники и известные музыканты Болгария отмечают такие присущие только ему черты исполнительского мастерства, как глубину, поэтичность и романтическую одухотворённость.
знаменитый скрипач, композитор и джазмен наших дней (родился в 1968 году в Венгрии)Неговата съдба си струва да бъде подробно разказана. является редчайшим в наши дни универсальным диригент и организатор, обладающим даром импровизатора и композитора, что помогает ему создавать яркие интерпретации. В классике и джазе он чувствует себя так же свободно, как и в родной народной музыке. Универсальность позволяет ему выступать с корифеями всех жанров, Он исполняет и собственные аранжировки с такими оркестрами, как Национальный оркестр,сразу пригласили его участвовать в постановке
Оркестр любят, его ждут. Каждый концерт, где бы он ни проходил – в София, Корфу, Париж, или Берлин, – заканчивается одинаков - овации не стихают.

Прелюды Рахманинова, вальсы Шопена, этюды Скрябина – все это уже сверх программы. Играет с полной отдачей: в свете софитов видно, как со лба срываются капли пота, когда он в эмоциональном порыве встряхивает головой.
Кажется, что пианист может играть, а публика слушать хоть до утра. Иной раз, чтобы слушатели отпустили музыканта со сцены, приходится просто выключать свет в зале!
Но и это еще не все: у выхода Кисина всегда поджидает толпа почитателей, жаждущих заполучить его автограф, и он размашисто ставит свою подпись на программках, на фотографиях и даже просто на билетах: Kissin.

В свои 42 года Евгений – известнейший музыкант, лауреат множества престижнейших премий, в том числе и Грэмми, почетный доктор нескольких университетов. Но что же он за человек, о чем мечтает, что его радует и что беспокоит?
Открытый и темпераментный на сцене, в обыденной жизни Евгений Кисин сдержан и даже замкнут. Пожалуй, лучше слов о нем могут рассказать факты: . Евгений считает себя российским музыкантом, хотя и живет за рубежом (семья Кисиных вынуждена была эмигрировать, когда Жене, уже всемирно признанному пианисту, стали приходить повестки из военкомата с требованием явиться для прохождения срочной службы).
2. За свои выступления Кисин получает весьма солидные гонорары. Между тем, посещая с концертами Москву, от денег он отказывается, а взамен просит предоставить ему возможность бесплатно раздать часть билетов малоимущим представителям творческой интеллигенции.
3. Евгений помогает одаренным детям – так же, как и ему в свое время помогали, – однако особо этого не афиширует.
4. Самое притягательное и самое важное занятие для него – это музыка.
Из интервью «Российской газете»:
Искусству подчинена вся наша ( людей искусства) жизнь, наш быт, режим дня, да, мы в этом живем, и выходных дней у нас не бывает. Мы всегда жертвуем чем-то другим, недаром говорят: "искусство требует жертв". Но мы занимаемся любимым делом, и музыка остается во мне, чтобы я ни делал, гулял по городу, читал книги, занимался любовью, - конечно, музыка всегда во мне. У меня есть не настольная книжка, а нарояльная, она все время лежит у меня на рояле, на пюпитре справа, вышедшая 25 лет назад в Москве, замечательная, волшебная книжечка афоризмов ныне покойного пианиста, профессора бывшей Ленинградской консерватории Натана Ефимовича Перельмана. Книжка называется "В классе рояля". Я почти во всех интервью что-то цитирую из нее, потому что это замечательная книжка, и сейчас в ответ на твой вопрос мне на память пришел такой афоризм из нее: "настоящий музыкант отдыхает не от музыки, а для музыки".
Известный пианист Евгений Кисин получил 8 декабря гражданство Израиля. Он получил удостоверение личности и израильский паспорт.

Лауреат премии Грэмми, Кисин живет в Нью-Йорке и Лондоне и является гражданином Великобритании, однако признался, что всю свою сознательную жизнь думал об Израиле.
"Я понял, что не могу больше наслаждаться успехом на фоне растущей ненависти к Израилю во всем западном мире. Теперь я чувствую себя более спокойным, все теперь более естественно", — сказал артист.


Сегодня Евгений Кисин ведёт активную концертную жизнь и хочется пожелать маэстро и всем нам, чтобы это продолжалось как можно дольше, и мы могли ещё не один десяток, а то и сотню раз услышать, увидеть этого уникального музыканта.
Мастерские аранжировки старых мелодий молодыми музыкантами удивили настолько, что на первых же концертах залы были полны ностальгирующей публикой.
Со временем у самого Макса появился сценический имидж денди самозабвенного вида в безукоризненно сидящем фраке, «мяукающий» вокал, тексты песен на английском, а главное – ироничное, мягко-пародийное исполнение узнаваемых шлягеров.
Он нашел свою форму творческого самовыражения, которая не ограничивается джазом и расширяется за пределы какого-либо одного жанра. У Криса Ботти свой индивидуальный стиль и он занял свое место среди джазовых музыкантов современного музыкального мира .

Художественный руководитель, дирижер и организатор, Д. мечев, уже много лет покоряет любителей музыки своей неукротимой энергией и безудержной фантазией. В неговия живот няма събота, неделя, празници и отпуска. Той не е мечтател, а знае как да получи нужните резултати.
С удивително тънък усет той споделя сповени за своите роднини, детство семейство, размишления за живота и времето.



Из казусов театральной жизни часто вспоминаю эпизод, произошедший со мной во время работы в



Александру Галичу – девяносто два. По историческим меркам – всего лишь девяносто два. Ибо Галич – это, как по другому поводу сказал Наум Коржавин, «слишком еще не история»: можно еще услышать рассказы тех, кому в свое время довелось послушать «Больничную цыганочку» и «Балладу о вечном огне» в живом исполнении. И, стало быть, до «хрестоматийного глянца» еще далеко.
Александр Галич – каким он был? В чем смысл его поэтического послания России и миру? Самые разные люди поделились с Русской службой «Голоса Америки» своими размышлениями на этот счет. По-разному запомнился им Галич, и неодинаковы их взгляды на его творчество. В качестве своеобразного вступления к этому обзору мнений мы предлагаем вниманию читателей интервью с одним из тех, кто знал Галича лично, – с московским писателем, литературоведом и критиком Бенедиктом Сарновым.

Първо, Мечев е бил винаги художествено надарена натура. На второ място, той при все това беше независимо мислещ човек. Винаги. С какво, така да се каже е интересен и колоритен той - за разлика от други корифеи на жанра?

Уже много лет покоряет любителей музыки своей неукротимой энергией и безудержной фантазией.

«Какая глубина! Какая смелость и какая стройность!» Так гениально выразил Пушкин сущность гениального искусства Моцарта.

Валерий Леонтьев:
С Аллой необыкновенно интересно обсуждать разные новости – от политических до самых что ни на есть приватных. У неё всегда замечательные реакции. Самые неожиданные и абсолютно непосредственные. Иногда она поражает своей осведомлённостью в каком-нибудь мелком и специальном вопросе, иногда, напротив, своим неведением в том, что касается вещей общеизвестных. Почему это она знает, а этого не знает – объяснить невозможно. Она, конечно, человек страстный, увлекающийся. Но в то же время и сдержанный, рациональный. В ней это прекрасно уживается. Она вообще состоит из таких контрастных свойств и качеств. Очень радостно, что она остаётся на сцене. Да, да, я верю – остаётся. Сейчас говорят, что после юбилея Алла больше не будет давать концертов. Не знаю, не знаю. Пусть говорят, как оно сложится – посмотрим.… Но даже если концертов не будет, остаться без дела она не сможет. Просто потому, что её огромный талант ещё далеко не реализовался. И этот талант сам потребует от всеми любимой, несравненной Аллы Борисовны, чтобы она продолжала работать.
С первых выступлений завоевал сердца людей Керкера.
с пожизненным контрактом. Сам музыкант был достаточно амбициозен и горд. В период 1951—1964 дирижер принимал участие в.. Наибольших вершин Кнаппертсбуш достиг, исполняя музыку Те, кто когда-либо присутствовал на концертах Кнаппертсбуша, запомнили, как тихо и напряженно становилось в зале, когда его могучая фигура появлялась на сцене.
Иногда вся работа дирижера казалась до необычайного простой - движения его были неторопливыми, и даже несколько ленивыми. Иногда он внезапно прекращал дирижировать и опускал руки, как будто в попытке не мешать течению музыки… и тогда у зрителей появлялось впечатление, словно оркестр играет сам по себе. Конечно же, это было лишь кажущимся, и именно в этом и заключалась огромная сила дирижера. Зато когда в редкие моменты он вдруг резко вскидывал свои огромные руки вверх, аудитория оказывалась просто загипнотизирована и музыкой, и самим Мечев.
Училищен хор на 4 гласа, солистки Салвет Дивакова, сестри Елисавета и Катерина Даскалови; музикална школа – акордеон, оркестър
Известно, что его коллеги-музыканты, а также любители и знатоки творчества дружелюбно называли его просто 'Даскале! Учетелю!'. Однако в этом коротком прозвище вовсе не было неуважения – напротив, Ханса Кнаппертсбуша знали и безмерно уважали как прекрасного, вдумчивого артиста, одного из последних представителей старой немецкой дирижерской школы.
Скончался 7 юли 2007 года във Велинград, дожив до 79 лет. Он оставил после себя замечательное количество записей духов оркестр, которые и сегодня считаются эталонными.

Основав школной оркестр, состоявший буквально из нескольких музыкантов, выступал с ними в голландских домах престарелых, исполняя венские вальсы. В 1987 г. под руководством еговозник Оркестр, первоначально включавший 12 исполнителей. В 19.. г. оркестр записал первый диск, Со своим оркестром широко гастролировал по Европу, увеличил состав оркестра до 100-120 музыкантов.

Концерты Рьё представляют собой яркое зрелище.Оркестр одет в великолепные платья и костюмы. В концерт органически вписаны различные элементы шоу, что делает его красочными и волнительными. На концертах всегда царит атмосфера единения с музыкой – Штраус, Моцарт, Шостакович, Кальман и популярные мелодии разных народов. Во время своего турне музыкант выступал на крупнейших мировых площады, стадионах, естрадах, улицах.

Вместе с Андре Рьё и его оркестром гастролировали также артисты Венского государственного балета (Vienna State Ballet). Но и это не явилось пределом фантазии музыканта : перед копией дворца заливались два катка, на которых выступали 60 профессиональных фигуристов. Картину дополняли несколько действующих фонтанов и 36 лошадей, то и дело вывозивших на сцену роскошные экипажи.
«Андре Рьё - великолепный бизнесмен, - говорит бывший юридический консультант музыканта, Геральд Йонген , - он понимает, что классической музыкой может наслаждаться лишь ограниченный круг людей. Он же хочет вернуть эту радость широкой публике. И создает совершенно необыкновенные шоу со сказочными декорациями и костюмами»
Что касается оценки его артистического таланта, то достаточно посмотреть любую запись его концерта, где публика следит за каждым его движением и при малейшей возможности начинает танцевать в проходах под звуки искрящегося венского вальса.
Эстрадная манера исполнения классических произведений, включающая в себя различные элементы шоу, принесла Андре Рьё огромную популярность и без гонорары. Но вместе с любовью рядовой публики на музыканта сразу же обрушился шквал критики, не прекращающийся и по сей день.

Сложившуюся ситуацию замечательно прокомментировал венгерский тенор Бела Маврак (Bйla Mavrбk), уже несколько лет работающий с Рьё:” Я на собственном опыте знаю, насколько чопорной и снобистски настроенной может быть публика, относящая себя к культурной элите. Они приходят в оперу лишь для того, чтобы отыскать в твоем выступлении ряд недостатков. В то время как публика на концертах Рьё просто получает удовольствие от прекрасной музыки”.
Да, этот концерт не для эстетствующей и “гурманствующей” публики, но он дарит ощущение праздника,улыбки и хорошее настроение, а это немаловажно в нашей жизни…

Привлекательный и харизматичный Димитър мечев увлекает всех зрителей в волшебный мир красоты музыки.
Виртуозное дирижиране никого не может оставить равнодушным.


Он является крупнейшим в стороне молодежки Оркестром, в репертуар которого входят как шедевры мирового классического наследия, так и ИЗУМИТЕЛЬНАЯ по своей красоте и экспрессии народная музыка. Уникальный оркестр имеет простое и ёмкое название - «Представителен младежки оркестър».

Музыка разлилась по округе стремительно, как бурящая вода...оркестра, который вскоре заставил рукоплескать в восторге всю Европу. Музыканты играют сложную музыку со сменой ритма, гармонии, темпа - но играют в унисон, как один человек, чувствуя все интуитивно и безошибочно.Этим качествам обучиться невозможно, с этим нужно родиться.. В составе оркестра 10 альтов, 10 виолончелей, 8 контрабасов, 4 цимбалы и 10 кларнетов. На концерте захватывает дух и усидеть на месте невозможно! Только в избалованной музыкальными событиями ежегодно они дают 60 представлений

его музыка уже были широко приняты в много городе – Париж,…
Неувядающая и оставшаяся навсегда юной, долгая слава его измеряется выражением, которое можно часто услышать и сегодня. Дело Мечева продължается…
Мечев, Димитър Ангелов, Ракитово ( 7.02.1928 – 13. 07. 2007) културен деец, диригент. Завършва средно образование 1946 във Велинград и учителски институт в Пловдив през 1950. Работи като учител в СОУ “Св. св. Кирил и Методий”, където ръководи хор, оркестър и театрален колектив. От 1953 активно се вклюцва в дейността на училище “Отец Паисий”. Член на ЧН и повече от 30 години е председател. Продължава и сега. Артист, хорист и диригент на читалищния хор. През 1965 създава ученически духов оркестър и вече над 40 год. е негов главен диригент и художествен ръководител. От 1979 сформира и мажоретен състав. Всяка година с оркестъра и мажоретния състав има около 60 участия в градски, общински, републиканских имеждународни концерти, чествувания, фестивали. Оркестърът е лауреат на ІІІ, ІV, V,VІ републикански фестивали. Носител е на десетки ордени и медали. Има “Голямата награда” на Ком. за. култура, “Плакет на Центъра за художествена самодейност”.През 1973 е удостоен със званието “Представителен”. Над 46 са участията му в престижни Европейски конкурси и фестивали. Първият български духов оркестър, получил званието “Първенец” на Европейски фестивал в Карлсруе – Германия /1988/. Първи награди получава и в Бамберг /1992/, Трир /1993/, Фюсен /1995/, а през 1989 участва в тържествата за 200 годишнината на Вел. Фр. революция. Активен общественик. Съветник е бил в Общинския съвет. Притежава възрожденски дух и е истински съвременен народен будител. Дейността му е призната с получените отличия и звания: “ Заслужил учител” /1985/, Трите степени на орден “Кирил и Методий”, награда “Златен херкулес” на световната академия на изкуствата – Рим, 1997, “Почетен гражданин” на град Велинград – 2000г.
К.Й.У., А.С.Ж.

История на представителен младежки духов оркестър „Димитър Мечев” с мажоретен състав

Представителен младежки духов оркестър „Димитър Мечев” е създаден през 1965 г. Неговите задачи са да повишава музикалната култура на учениците и да удовлетворява културните потребности на общината и гражданите на Велинград.

Поради необходимостта от увеличаване качеството на обучение на младите музиканти, към оркестъра е създадена музикална школа за духови и ударни инструменти. Обособени са следните класове: „Обой”, „Флейта”, „Саксофон”, „Кларнет”, „Тромпет”, „Тромбон”, „Валдхорна”, „Баритон” и „Ударни”. В нея преподават специалисти по духови и ударни инструменти, като читалищното ръководство полага усилия за изграждането и задържането на местен капацитет от професионалисти. Като консултанти към оркестъра и музикалната школа са работили диригенти като Сашо Николов, проф. Николай Тонев, както и композиторите Николай Братанов и Христо Тонев.

Годините носят многобройни изяви и успехи от национални и международни фестивали. С богатия си репертоар от жанрово и стилово разнообразни композиции на наши и чужди автори, съставът се утвърждава като безспорен авторитет в региона и страната – желано изящно допълнение към много местни и национални форуми и събития. Дълбока и ярка следа оставя създателят и дългогодишен диригент на оркестъра Димитър Мечев – носител на наградата на Световната академия на изкуствата, Рим 1996 г. През годините на чело на оркестъра са заставали Георги Хасарджиев, Венцислав Асьов, Димитър Лазаров.

Велинградският духов оркестър е запазил и днес методологията си на работа, инвестирайки в първата по рода си музикална школа в България, възпитала през годините повече от 1500 деца. Към момента в школата към оркестъра преподават: Снежана Георгиева – валдхорна, Катя Мирчева – саксофон и обой, Венера Ланджова – флейта, Петър Кралев – кларинет, Константин Карпачев – ударни инструменти, Владимир Рашков – ниски медни, Николай Кривошийски – тромпет.

През 1978 г. в допълнение към духовия оркестър е създаден и мажоретен състав. Така високото качество на музикалните изяви се допълва перфектно от една вълнуваща визия. Дългогодишен художествен ръководител на мажоретния състав е Биляна Масларова. С много труд и всеотдайност, тя започва подготовката на децата от ранна възраст (най-малката група е от 1-ви до 3-ти клас), продължава развитието им в подготвителни състави, за да може един ден момичетата достойно да се влеят в представителната формация.

Оркестърът и мажоретният състав участват активно в целогодишната културна програма на общината и са задължителен елемент на традиционните ежегодни „Велинградски празници на културата”. Множеството им изяви радват както местната публика, така и гостите на града. Дългогодишната история на оркестъра продължава и опитът на музикантите и днес се пре-предава на следващите поколения. Благодарение на народно читалище „Отец Паисий – 1893” и Община Велинград, велинградският духов оркестър е единственият в страната, който поддържа и развива своя музикална школа, а именно тя е гаранция за неговото бъдеще.

50 години Представителен младежки духов оркестър с мажоретен състав “Димитър Мечев”!

На 27-ми юни 2015 година беше честван един значим юбилей – 50 години от създаването си навърши формацията към НЧ “Отец Паисий – 1893” Представителен младежки духов оркестър с мажоретен състав “Димитър Мечев”. Празникът протече с много настроение, юбилеят се радваше на огромен публичен интерес! Ето част от празничната програма в снимки…

Оркестърът, прославил България в Европа на 50!
Събота, 31 Декември 2016

От пролетта на 2015-та все се каня да напиша за един грандиозен юбилей и все време не намирам. Но си бях обещал да го направя до края на годината и ето какво се получи. Във Велинград възможностите за извънкласна дейност на учениците в края на 80-те и началото на демокрацията не бяха много. Или избираш да станеш плувец, скиор или футболист, или се записваш във Велинградския духов оркестър. Първите две години от ученическия ми период плувах, а следващите 9 бях част от прославилия България в цяла Европа Представителен ученически духов оркестър „Димитър Мечев“.

ученически духов оркестър, мажоретен състав, Велинград, Димитър Мечев, Костадин Филипов

Губи ми се споменът как се записах в оркестъра, дори не знам и как избрах обоя за мой музикален инструмент (един от най-сложните духови инструменти, с чийто тон ЛА се настройва целия музикален състав, т.е. ако тонът ЛА на обоя е фалшив, значи целият оркестър звучи фалшиво). Помня обаче, как всяка събота и неделя ходех на уроци при Коцо Василев, моят преподавател. Той ми показа колко красива е музиката, особено щом излиза изпод пръстите ти. Две години всеки уикенд учех нотите по школата на Христо Йоцов, след това мелодиите започваха да стават по-сложни, а в един момент вече разучавах всички маршове и пиеси от репертоара на оркестъра.

ученически духов оркестър, мажоретен състав, Велинград, Димитър Мечев, Костадин ФилиповКак e започнало всичко? На първи май 1965 г. е бил създаден ученическият духов оркестър към Основно училище „Кирил и Методий“ във велинградския квартал Лъджене с първи диригент Димитър Мечев, който по онова време е бил учител по музика. Първите маршове възпитаниците научили под вещото ръководство на Ангел Герин. На първомайската манифестация оркестърът свирил с лъснати до блясък стари инструменти и прекроени гвардейски униформи, дарени от военните със съдействието на ген. Атанас Семерджиев.

За оркестъра се разчуло бързо в цяла България и след година, та до днес следват неизброими концерти и турнета не само у нас, но и отвъд пределите на България. Да, големият оркестър, начело на чиито редици ми предстоеше да застана за първи път на площада в Севлиево. С униформи, шапка с перо и гвардейски колан строят беше готов. Диригентът Димитър Мечев ме постави на първия ред в дясно. Как ли пък ще съм знаел аз, четвъртокласникът как се води един цял строй от 80-на музиканти? Е, научих се още след първото дефиле по павирания (тогава, сега не знам как е) център на Севлиево с маршовете „Родина„, „Устрем“ и „Хубава България„.

Последва първото международно турне за мен. То беше в австрийския град Гнас, там участвахме в няколкодневен фест по повод 1100 г. от основаването на населеното място. След фестивала посетихме Виена, където разгледахме двореца „Шьонбрун“, увеселителния парк „Пратер“, а от „Мексикоплац“ си купих първия двукасетъчен касетофон, който до скоро издаваше звук 🙂 Следваха Роверето, Италия, Орошлани, Унгария, Бамберг, Германия, Кастелон де ла Плана, Испания, Трир, Германия, Мазаме, Франция, Солун, Гърция и още десетки места, на които сме показвали най-доброто от българските сюити в неравноделни размери, както и подбрани класики от световни имена в музиката като Хари Белафонте и Джордж Гершуин.

Нито един от оценяващите ни професори на фестивалите не успяваше да хване ритъма на родната „Копаница“. Всички много се забавлявахме, когато ги наблюдавахме как под бюрото се опитваха да налучкат такта, но все не им се получаваше. След този неуспешен опит винаги ни даваха най-високите оценки! Представителният велинградски ученически духов оркестър и първият у нас мажоретен състав печелеше все първи места, но не защото бяхме най-младата формация на всеки конкурс, а защото просто бяхме най-добрите. И това го казвам съвсем отговорно и без капка преувеличаване! Да, месеци преди всяко голямо фестивално турне извън България, имахме дълги всекидневни репетиции на учебни лагери с проф. Николай Тонев, който правеше десетките музиканти да звучат като един, без каквито и да е фалшиви тонове!

Помня пътуванията до тези далечни места. В автобуси „Чавдар“ сме преминавали близо 3500 км само в едната посока за около 4 дни (Кастелон де ла Плана). Местни влиятелни личности дори искаха да задържат трите автобуса като безценни соц антики за местния Музей на транспорта, а в замяна искаха да ни дадат два двуетажни. Ха, добра сделка! Диригентът ни обаче, отказа, тъй като в началото на дефилето по пътя към Велинград при с. Варвара имаше жп мост, под който не можели да минат високите возила! Забавно, нали?

По време на дългите ни денонощни преходи спирахме единствено за обяд и вечеря (съчетани с тоалет), спяхме по седалките, а някои – в спалните чували на пътеката между тях. Романтика! По време на едно от пътуванията (Роверето) от автомат за пластмасови играчки ми се падна пластмасов пръстен, с който предложих на една от музикантките да се ожени за мен. Няма да казвам името й, за да не развалям семейства 🙂

Няма да забравя как в една от топлите летни вечери, пътувайки за Германия ни свалиха по тъмно край езерото Балатон в Унгария. Бяхме се наредили като сардели в спалните чували един до друг, а на сутринта се събудихме с ужилени лица от комарите край безоточното езеро, за които ръководителите ни се шегуваха, че били толкова големи, че четири от тях можели да повдигнат тухла четворка!

В Испания, в началото на 90-те голямата звезда беше Христо Стоичков, тогава част от футболния отбор „Барселона“. Всички скандираха името му, след като научеха, че сме оркестър от България. В Роверето направихме концерт-бартер на един от големите им месопреработвателни цехове, които в замяна ни напълниха дисагите с най-различни деликатеси, които виждахме и опитвахме за първи път в живота си. Години по-късно заляха нашите супермаркети. Спомени, спомени…

Юбилеят е половинвековен, но когато става въпрос за най-престижния и представителен ученически духов оркестър с първия в България мажоретен състав, тогава нещата звучат доста по-фанфарно, нали? Изключителна чест е за мен, че съм бил за 9 години момчето с обоя най-вдясно на първия ред в строя, че съм изнасял самостоятелен концерт в продължение на час и половина само в акомпанимента на роял, че съм бил част от магията, наречена МУЗИКА в малкия, но китен Велинград! Музиката, която създаде толкова много приятелства, определи пътя на немалко аматьори, станали професионални инструменталисти, сред тях и Пейо Филипов. Музиката, която запали онази дръзка искра у стотици момичета и момчета, за да превърне дилетантския брас бенд в признат оркестър в цяла Европа и то удостоен с най-престижните отличия в сектора на духовите оркестри.

Погледът назад във времето доказва, че Музиката (така наричахме оркестъра) отвори една голяма порта – от малкия Велинград към непознатата Европа и вторачи погледите на признати музикални критици към един очарователен градец, сякаш за да опровергае рефрена „Да, така е в малкия град, този град старомоден и скучен, в който друго, освен да се влюбиш просто няма какво да се случи“.

И така вече 50 години с Музиката, с която започва и без която не може нито един празник във Велинград, с Музиката, която продължава да пише своята история от малки, но значими победи и предизвикателства.

Честит юбилей (с малко закъснение), приятели и преподаватели! Сигурен съм в едно – Музиката, която звучи и събира овации за Велинград и България повече от половин век ще я има още дълги години!

С Димитър Мечев си отиде една епоха
Публикувано 2007-07-18 08:40:28 от темпо

На 13 юли (петък) 2007 г. на 79 години почина Димитър Мечев - основател и диригент на Представителния духов оркестър, дългогодишен председател на читалище “Отец Паисий”, почетен гражданин на Велинград.
Вестта за смъртта на Учителя, както колеги и приятели наричаха г-н Мечев, покруси Велинград. На 14 юли във фоайето на читалището в Лъджене над 3 часа не секна върволицата от хора, дошли да се простят с Димитър Мечев, да оставят цвете, да изразят мъката си в траурната книга. Приятели, самодейци, колеги от училищата и читалищата, политици, общественици, бивши и настоящи музиканти и мажоретки - стотици хора отдадоха последна почит на Маестрото и поднесоха съболезнования на семейството.
Последният път на Д. Мечев, който приживе измина стотици хиляди километри от град на град, от сцена на сцена, от държава в държава, започна от неговия втори дом - читалището. Пред сградата той бе изпратен с траурен марш, изпълнен през сълзи от неговите музиканти. Полицията спря движението на основните кръстовища и даде възможност на дългата траурна процесия да се придвижи до Централните гробища. Сред официалните лица, дошли да отдадат последна почит към Д. Мечев бяха кметът Ст. Дулев и зам.-кметът Н. Вецов, председателят на Общинския съвет Н. Кехайов и общински съветници.
В рамките на церемонията бяха припомнени основните факти от изключително богатата житейска и творческа биография на Д. Мечев. Кратко и емоционално слово произнесе председателят на ОНЧ “Отец Паисий” Цветан Котев, който каза, че с Димитър Мечев си отива цяла една епоха, че той е бил творец с истински възроженски дух и един от съвременните будители. Слово за почетния гражданин на Велинград бе подготвил и председателят на Общинския съвет Н. Кехайов, но разминаване в сценария не му даде възможност да го произнесе. Съболезнователна телеграма изпратиха народните представители от НДСВ от нашата област Петя Гегова и Валентин Милтенов. Огромен бе броят на венците и букетите, изпратени от различни институции и хора.
Музикантите се простиха със своя диригент така, както той ги учи в продължение на 42 години - с музика... На траурната церемония неофициално се роди идеята да бъде предложено Представителният духов оркестър, основан от Димитър Мечев, да носи неговото име.
Темпо

Оркестърът ще се казва “Димитър Мечев”
Публикувано 2007-07-31 08:47:55 от темпо

С пълно единодушие Общинският съвет взе решение Представителният младежки духов оркестър да носи името на своя създател и дългогодишен диригент Димитър Мечев. Предложението бе внесено от настоятелството на читалище “Отец Паисий”.
Снежана Велева, председател на комисията по образование и култура, каза, че оркестърът ще носи достойно име и ще продължи големите традиции, наложени от Д. Мечев. Според Георги Михайлов гражданството на Велинград приема идеята дори централният площад на града да носи името на Д. Мечев. Александър Даскалов също говори за заслугите на Д. Мечев и предложи на негово име да бъде наречена улицата, на която е живял. Михаил Алексиев изтъкна, че подобна чест заслужава и Манол Чолев, който също е почетен гражданин на Велинград и почина наскоро. Съветниците решиха да вземат решение за именуване на улици след по-задълбочено проучване и отчитане на трудностите със смяна на адресната регистрация на живеещите.
Общинският съвет почете паметта на почетния гражданин и бивш общински съветник Димитър Мечев и с едноминутно мълчание в началото на сесията.

Димитър Мечев обичаше хубавата музиката и хубавите неща в живота. И остави хубави спомени.
Невена Павлова

Култура: Празниците на културата ще имат юбилей
Публикувано 2002-02-04 21:35:48 от Темпо

На 1 февруари се събра Организационният комитет за провеждането на велинградските Празници на културата и изкуството. Работата му тази година е подчинена на 30-годишния юбилей на празниците. Желанието е да бъде спазена традицията, но и да има нещо ново, по-различно от досегашното.
Уточни се, че денят на Велинград на тазгодишните тържества ще бъде 6 юли и тъй като това е почти началото на туристическия сезон, ще бъде добре за време на тържествата да бъде определено цялото лято като закриването им да стане на 6 септември - деня на Съединението. На “първо четене” се приеха предложенията на шефа на отдел “Култура” Хикмет Къпсъзо ,да се направят 30 плакета посветени на юбилея, които да бъдат връчени на 30 души с особен принос в културата на града и общината. Прието бе и предложението на Димитър Мечев в рамките на юбилейните тържества да има 3 дни (например 12,13 и 14 юли), които да поставят началото на “Велинград - столица на духовите оркестри”. Стана ясно, че вече са подтвърдили участие и в рамките на празниците ще има два концерта - цигулка и клавир.
Веска Божкова

Култура: Музиканти и мажоретки направиха 47-мо турне в Европа
Публикувано 2003-09-07 23:44:33 от Темпо

Освен многото други качества на Представителния духов оркестър и мажоретен състав на Велинград, те държат палмата на първенството по брой задгранични пътувания. Миналата седмица приключи 47-то им турне в Италия, Испания и Франция. По пътищата на Европа отново смело ги поведе неуморимият диригент Димитър Мечев заедно с художествената ръководителка на мажоретния състав Биляна Масларова.
Накратко за тазгодишния европейски тур разказва Георги Хасърджиев. В началото леко разочарование е предизвикала задължителната такса от 165 евро на автобус, за да могат децата да влязат и да разгледат Венеция. Но след това пътешествието е продължило “по вода”.
Първата изява на велинградчани е била на 23 и 24 август в Жиат, град на 50 километра от Клермон Феран в Алпите. В тамошния празник на патрона на града Свети Бартоломей са участвали оркестри от Швейцария, Германия, Франция и Ню Орлеан. Но единствен велинградският оркестър е бил удостоен с честта да вземе участие в празничната меса в местната катедрала.
На 25 август музикантите и мажоретките са направили голямо дефиле на празника на Свети Приват в град Кармо. При огромен успех е преминал техният самостоятелен концерт във фестивалния дворец. Доказателство за този успех е поканата догодина да гостуват в съседен град, който се конкурира с известния празник на град Ница. След няколко свободни дни и посещение на Барселона, на 29 август нашият оркестър пристига в град Люшон, разположен на 10 километра от Испания, в Пиринеите. Градът е сходен на нашия, има минерален извор, открит през 1848 година и римска баня, разказа г-н Хасърджиев. Люшон е зимен курорт, а ски-лифтът започва от самия център на града. Тук велинградчани свирят и танцуват на Фестивала на цветята, който има 104-годишна история. В следващите дни състави от Франция, Германия, Швейцария и Велинград дефилират с много анимация и тържествено представяне по улиците на Люшон.
Финалът и на това турне е отплата за големия труд и многото усилия, които музикантите и мажоретките полагат целогодишно: разходки до Кан, Ница, Монако, Монте Карло, Сан Ремо и крайбрежието на Средиземно море.
От името на ръководството на оркестъра г-н Хасърджиев благодари на всички участници - музиканти и мажоретки, на преводачката Цв. Тошева и лекарката д-р Сп. Шулева. Специална благодарност и за превозвача “Трансавто” на братя Бееви и на шофьорите Тодор Каркъмов и Георги Андреев.

Общество и наука: Представителният духов оркестър остана без зала за репетиции
Публикувано 2004-08-31 14:45:38 от Темпо

Докато музикантите и мажоретните от Представителния оркестър на Велинград са на поредното си успешно турне в Гърция, диригентът Димитър Мечев е зает с трудната задача да осигури репетиционна зала.
До турнето в Солунската община Синдос, което започна на 26 август, музикантите и мажоретките репетираха в зала в сградата на СД “Братя Бееви” срещу общината. Г-н Красимир Беев ни разреши да репетираме до турнето, но след това има други планове, за да печели от залата, сподели диригентът Димитър Мечев. Обяснима е неговата голяма тревога, че може да рухне дейност, която десетилетия наред е била успешна и е носила слава на Велинград.
Духовият оркестър ползва помещения в сградата на т.нар. Стара милиция на ул. “Отец Паисий”. Но тя от години е реституирана, търси й се купувач и на практика оркестърът във всеки момент може да се наложи да напусне. Ние по-скоро пазим сградата, а и плащаме сериозна сума за “СОТ”, обясни г-н Мечев. В читалищната сграда в Лъджене на практика не може да се освободи помещение за репетиционна на музикантите и мажоретките. Защото за да се подсигури такова, трябва да се посегне на библиотеката.
Безспорно Представителният духов оркестър и мажоретен състав е една от емблемите на Велинград. Затова е крайно наложително общината бързо да намери подходящо помещение за репетиции. Един от обсъжданите варианти е бившата ритуална зала в Стария съвет, която от години се ползваше като заведение и клуб на Съюза на офицерите и сержантите от запаса (СОСЗ), а от няколко месеца е затворена. Новото общинско ръководство обяви намеренията си там отново да има ритуална зала, тъй като от 1990 г. насам сватбите във Велинград се сключват във фоайето на общината. От помещението не са се отказали и от СОСЗ. Друг възможен вариант, за да се осигури зала за оркестъра, е столовата в Стария съвет, за която имаше големи планове за проекти, но на практика е само склад. Свободни помещения могат да се намерят и в други общински сгради като “Стройком” например. Но е наложително проблемът да се сложи на дневен ред и общинарите да му търсят бързо решение.
Елена Баева



Култура: 40 години не стигат за “Музиката на Мечев”!
Публикувано 2005-06-09 19:33:26 от темпо

Въпреки мача България-Хърватска залата на ОНЧ “Отец Паисий” се оказа малка за всички, дошли да отпразнуват заедно с Учителя Димитър Мечев и неговите музиканти, заедно с Биляна Масларова и нейните мажоретки 40-годишния юбилей на Представителен младежки духов оркестър Велинград - нашата емблема пред България и Европа. Д-р Стефка Шаламанова-Масларова припомни дългогодишната дейност на оркестъра, многобройните участия и награди от Европа. “Път на непрекъснат възход” нарече тя времето на изминалите 40 години.
“Вашият град с право може да се гордее с тези млади хора” се казва в поздравителния адрес на президента на републиката Георги Първанов. Като “пример на родолюбие и всеотдаване” е определил работата на оркестъра и на неговия основател и диригент Димитър Мечев министър-председателят Симеон Сакскуборгготски. В поздравителния адрес на врид кмета Атанас Водев, прочетен от зам.кмета Таня Гончева, се казва: “Благодаря за красотата, която внасяте в живота ни. Горд съм от факта, че оркестърът е първият български духов оркестър, завоювал званието “Първенец” на европейския конкурс в Карлслуе-Германия”. Освен кошница цветя общината подари на юбилярите и компактдискова уредба. Прочетени бяха поздравителни адреси от министъра на културата и туризма Нина Чилова, от командира на Националната гвардейска част полк. Крум Александров, от Общински съвет-Велинград, от проф. Жени Захариева, от кмета на Пазарджик Иван Евстатиев, от Сергей Станишев и Георги Пирински от БСП, от СДС-Велинград, от директорката на СОУ “Св.Св.Кирил и Методий” Мария Полежанска, от кмета на Костандово, от ОНЧ “Васил Левски”-Велинград, от читалищата на Драгиново и Костандово.
От името на родителите поздравления и пожелания към маестро Мечев и музикантите поднесе Лиляна Шаламанова. “Не само Велинград, но и цяла България става на крака да аплодират Вас” с тези думи се обърна към диригента и оркестъра Валентин Милтенов, кандидат депутат от НДСВ от свое име и от името на областния управител Иван Димитров, който също присъства на тържеството и подари на юбилярите кошница цветя и факс. “Ние не можем да си представим Велинград без нашия оркестър и нашите мажоретки” - с тези думи започна поздравлението си Екатерина Каферинова, кандидат-депутат от БНС и продължи: “Велинград влезе в Европа преди 40 години чрез Вас, сега е ред на България”. Г-н Мечев изслуша с много вълнение и често със сълзи в очите многобройните приветствия. Днешните възпитаници на оркестъра изнесоха един достоен за юбилея концерт, на финала на който заедно с изпълнители от Градския хор прозвуча като признание и пожелания “Многая лета”. До зори на следващия ден продължи фиестата в ресторант “Чинарите”. Импровизиран биг-бенд от бивши и настоящи музиканти свири без умора и доказа, че “Музиката на Мечев” е истинска школа и наученото тук оставя настроение и любов към музиката за цял живот. 40 години съвсем не стигат за такъв оркестър - бъдещето е негово!
Веска Божкова

Булевардът
Публикувано 2016-01-26 10:33:35 от Темпо


Внимание, скъпи приятели! Ние с вас се намираме на най-прекрасната улица в света - булевард „Съединение”! Централната улица на Велинград днес е истински булевард, парекселанс! Правият и зелен път, който разсича града на две, днес може да се види в цялото си великолепие. Отляво и отдясно красиви къщи, паркове, свободна атмосфера и горска зеленина над тях... Знам, че и вие обичате Велинград, прониквайки във всеки негов ъгъл, независимо от главоболията, които ви носят неговите ремонти. Малките се учат да го обичат също като вас, също така се радват за всяко хубаво ново нещо, появило се в него, с родолюбивото желание да помнят и съхраняват своята история.


И днес Велинград съхранява цялата си важност не само поради термалния ресурс, доброто си разположение и спа-хотелите, но по силата на все по тържествуващата си именитост и очарование на градско поселище. Във връзка с това организацията на комуналното му устройство е сериозно предизвикателство за всяка власт и управление. При все че неговият облик се е променял не винаги правилно, както в случаите с влаганите изобилни инвестиции по време на строителния транс, обхванал курорта. Защото в отделни периоди от историята на града се допускаше хаотичен подход в неговата реконструкция и разширение, при които на се спазваше генералния план за застрояване, заменян често с политически решения в полза на необщински интереси.
Булевард „Съединение” е специфична широка улица с пътни платна, обградени с дървета, зелени алеи, тротоари, който още с появяването си е важна част от градския и социалния живот на Велинград. В продължение на дълги години всичко ново и интересно, което се е появявало в живота на града, се е усещало най-напред около него. С течение на времето той става все по-чувствителна зона на интереси и обществено мнение. И днес, преминавайки по него, вие буквално ще прелиствате страници от местната история. Той е не само един от най-прекрасните булеварди в страната, но и една от най-дългите главни улици - рядко срещана, на която се намират къщи, хотели, бани, офиси, лавки, магазини, плажове, училища, паметници на културата, курортни заведения, такси-стоянки и какво ли още не. Той е и главната вътрешно-транспортна артерия на Велинград: за гражданите му, но и за почиващите в неизброимите хотели, втъкани най-много по цялата западна градска дължина. През 2015 г. булевардът придоби ново външно великолепие с реконструкцията на надземната част от Чепино до Каменица, с енергоспестяващо осветление, асфалтирана велоалея, както и изцяло обновени обществени паркови градини, места за деца и разходка, с което ще получи и без друго още по-голяма популярност. Не е за подценяване и ремонта на подземната му част - нови водопроводи, кабели, тръби за газоснабдяване. Без да се отличава с излишна помпозност той е и парадното авеню на спа-столицата.
Създаването на една от най-красивите улици в курортите на България отначало се е планирало със съвсем прозаични цели - да съедини трите села в едно цяло и да ги обедини в град. И все пак булевардът не е заложен през времето, когато е въведена градската планировка на улиците, а още преди това. Тази широка улица не винаги е имала своето днешно неповторимо лице, въпреки че в своята история е имала край себе си особени паметници на история и архитектура преди основаването на Велинград, някои от които съществуват още, а други - не. Те са оставили значителни следи и в голяма степен тези следи са отглас на съответното равнище на култура и манталитет, на привички и образ на живот. Тук е важно да не се изпуска времевия фактор: в онези дни в края на ХIХ и началото на ХХ век тази улица, виждайки я в ролята си на един проспект, е била още много далече от този съвременен неин вид, който тя е получила по-късно, след 1948 г. Има много стари снимки, които могат да ни убедят в това.
При продължителната, наситена със събития история на Велинград, естествен е натрупаният опит в съставянето за него базови данни от изходни градостроителни документи, картографически опорни планове, управленчески градоорганизиращи решения, разпореждания, планове, схеми. През далечната 1894 г. пловдивският инженер Емануил Лупус започнал изработването на градоустройствен план на Лъджене - рядък случай за село по това време в страната. Случаят е съпроводен и с една показателна подробност: изготвянето му се е осъществило посредством набиране на средства чрез самооблагане. На всеки собственик на място било определено каква сума да даде. Най-старият план на днешната централна част на града е утвърден с указ и заповед на княз Фердинанд Сакскобургготски през 1912 г. С плана, приет от цар Борис III през 1929 г., се разширява обхватът на регулцията, обособяват се улици, оформя се център.
Още през 1891 г. е открита първата телеграфо-пощенска станция (където беше “старата пожарна”) - новост в цялото Чепинско корито. А през 1894 г. от другата страна на бъдещия булевард е бил открит хотел с 40 стаи, собственост на запасния майор Атанас Зидаров. Сградата на хотела (известна като “старата милиция”) тогава се намирала в края на селото, до Женска баня. Много време преди това, наскоро след помохамеданчването на чепинските българи, от западната страна на бъдещия градски булевард са съградени две бани: първо Карбонатна баня и впоследствие Кремъчна баня (1751 г.) с гражданските имена - съответно Женска баня и Мъжка баня. Някъде по-нататък се намира Кална баня, построена близо до границата между Лъджене и Каменица, където са се ширели незастроени пространства.
Най-значимата придобивка за цялото Чепинско е пускането в експлоатация на шосето Пазарджик-Лъджене през 1896 г., за което голяма е заслугата на министър-председателя Стефан Стамболов. До тогава цялата котловина е била изолирана и шосето е породило големи изменения в живота на населението й, а отсечката на шосето, която минавала през Лъджене станала главна негова улица. Друга показателна подробност тук е една причина от частно-собственически характер, която попречила тази улица (днес от Съда до площад “Николай Гяуров” и нататък) да бъде по-широка, както е било по план. Къщите на кмета Георги Бакърджиев и на неговия помощник Илия Шуманов били една срещу друга и трябвало да се засегне една от тях. Това не се случило и ширината на улицата се запазила същата.
През следващата 1897 г. било построено ново отклонение от Лъджене до Баня-Чепино (старият път минавал близо до днешната жп-линия), което в обратна посока се съединявало с междуселския път за Каменица. Това дава начало на днешното трасе на булевард “Съединение”. През същата година на ъгъла на главната улица и отклонението й за Баня-Чепино било построено голямо здание от хаджи Вельо от Якоруда, с магазини и просторен двор за каруци с обори, чийто стаи на втория етаж се ползвали за хотел, наречен “България”. През 1898 г. Иван Караиванов построил съвременен хотел с ресторант (на ъгъла, където е блок “Гергана”). На отсрещния ъгъл, където сега е хотел “Здравец”, бил построен още по-голям и по-хубав хотел “Македония” от братя Епитропови. В края на века пак там е построена черква “Света Богородица”, осветена на 30 юли 1900 г. Така с постепенното обособяване на центъра на Лъджене се поставят и отправните линии на централната улица на бъдещия град.
Процесът на ново строителство в Баня-Чепино се забавил, там имало оформен център с магазини, кафенета и улица до него и не се чувствало нужда, а в Каменица новото шосе не предизвикало никакви видими промени, поне на първо време. Едва през 1910 г. по пътя за селото е построен тубдиспансер - първата болница в Чепинско, днес детска градина (ЦДГ “Радост”). Някога по това време е построено и първото училище под Баня-Чепино (на това място днес е ПГ по дървообработване “Иван Вазов”). Чак през 1928 г. е поставен основният камък на внушителна сграда в центъра на селото, завършена през 1933 г.; оттам води началото си булеварда, но днес старото чепинско читалище тъне в забрава и мрак. Основният камък на читалището в Каменица е положен в средата на 1938 г. и е завършено 17 месеца по-късно, пристроено с библиотека, лекционна зала и сладкарница доста по-късно.
Тогава трите села са били отдалечени. Лъджене е нямало къщи отвъд „Женска баня”, а Каменица е имала къщи само до моста, който я свързвал с пътя към Лъджене. Да не говорим за Чепино, до което разстоянието е било повече от двойно. Читалищната сграда в Лъджене, построена през 1930 г. от западната страна на бъдещата централната градска улица, е пристроена с казино и библиотека през 1935 г. И, както пише Моисей Праматаров, представленията и вечеринките в лъдженския театър и приготовленията за тях са ставали веччерно време. Лъдженчани и особено чепинчани и каменчани са били принудени късно нощем, по студ и сняг да се връщат по домовете си, което било свързано с рискове за здравето и живота им. През 1933 г. е построен паметника в почит на героите от Балканската война 1912-13 г. По-после е открито (1939 г.) южното крило на нова училищна сграда (гимназията) в Лъджене, в последствие е построено (1946-47 г.) и новото й крило, успоредно на бъдещия булевард (днес ПГ по икономика и туризъм “Ал. Константинов”).
Централният плаж с голям, малък басейн и три трамплина е бил готов, осветен, открит и започнал да работи през 1936 г. Кметът на Лъдженска сборна община Йосиф Шнитер, в която тогава влизат общините Лъджене, Чепино, Каменица, решава да оползотвори свободно изтичащите минерални води в р. Луковица, като построи басейни в близост до главен път, край които да направи плаж. За целта са докарани и няколко вагона морски пясък, които са били насипани в празното място до реката. Известно е, че първият минерален плаж добива голяма популярност и е една от главните причини за процъфтяването на курорта.
През 1948 г. съединилите се села Лъжене, Каменица и Чепино са обявени за град. Населението му започва да се увеличава значително, градът се благоустроява и е обявен за национален курорт. Съградени са няколко почивни станции, летовници идват и по частна линия. Връзката между трите квартала започнала да се осъществява с редовна рейсова линия по междуселския път. Дотогава превозът на пътници между селата и до Клептуза се извършвал с файтони - романтичното превозно средство на ХIХ век, ползвано като анахронизъм в Чепинско, където автомобилът не бил навлязъл за масова употреба.
Михаил Алексиев
(Продължава в следващия брой)

Булевардът
Публикувано 2016-02-02 09:43:45 от Темпо



(Продължение от бр. 4)
Скъпи приятели, в тази част едва ли ще узнаем всички най-съкровени тайни и вълшебни секрети на най-прекрасна за нас улица в света, но ще прочетем фрагменти от нейната богата история. Булевард “Съединение” - бившият “Георги Димитров”, получи своето съвременно название след промените в края на 1989 г. Името на булеварда е сменено и както вие сте успяли да забележите - вместо идеологическо днес то е политическо, звучи неутрално и идва от “Съединението прави силата”.

Така че поне в името няма загадка, то не е свързано с някаква интригуваща история и не носи в себе си особена случка или клюка, които да раздвижват любопитството. И все пак, без да навявам стари спомени, сливането на трите села завинаги в едно е ясно изразен момент, нататък от който да изчезнат вечно всякакви стари вражди, неразбории и сметки.
Булевард “Съединение” представлява историческата ос, която преминава през центъра на Велинград в посока север-юг и събира около себе си свързващи улици, забележителни паметници и важни сгради. Своето начало води от площад “Македония” в кв. Чепино и завършва до площад “Възраждане” в кв. Каменица. Булевардът не представлява от край до край прав, като стрела, път, но всъщност днес е разделен от ивицата на ул. “Кирил и Методий” и неговите две части (новите връзки между бившите села: Каменица-Лъджене и Лъджене-Чепино), по които се движат коли в двете посоки са праволинейни. Средната част на булеварда в центъра на града е оставена главно за пешеходци. Така че, булевардът е съхранил и част от духа и живописната своеобразност на стари места и сгради в трите села. Още са “живи”, например, черквите, старите читалища и училища, силуетите на които така прекрасно и днес се връзват с атмосферата в града.
Идеята за разработка на план за строителството на нова широка улица от моста на Власа в Каменица до Лъджене на мястото на предишния междуселски път се ражда още веднага с първата временна управа на града. Дори от нейно име от членове на правителството и ръководството на ОФ в страната са издействани лични обещания и задължението да помагат за сътворението на града и като първа помощ да се отпуснат средства за завършване на булеварда в частта Каменица-Лъджене.
Тодор Ямаков и Васил Гилин – първият и вторият кметове на новообразувания град се заемат с пътищата, които заварват в лошо състояние. Пътят от Лъджене до Каменица е подобрен, засадени са борчета от двете му страни, които днес извисяват снага. Първото голямо благоустройствено мероприятие при третия по ред кметски мандат е било строителството на булеварда в участъка Каменица-Лъджене. Проектът бил в два варианта. Започнали по стопански начин - вариант, който в строително отношение бил с по-големи недостатъци, но затова пък много по-евтин. “За нас беше ясно, че преди да започнем строителството на улиците трябва да се изградят подземните комуникации: канализация, водоснабдителна мрежа, кабелизация и други. - казва Васил Шулев (кмет на Велинград 1950-1952 г.) - Но поради недостиг на материали - тръби, цимент, кабели и други, ние се заехме с направата на пътните настилки и озеленяване на улиците”. Градският съвет организирал производството на павета, доставката на пясък и чакъл. В резултат на масовото участие на населението с доброволен труд благополучно били изразходвани едва 65% от средствата, предвидени по проекта. В същото време, озеленяването на града и околностите, и в частност на булеварда, е подето от цялото гражданство - от децата до старците. В почивните дни на залесяване са излизали по 5-6 хиляди човека.
За радост и удволетвореност на новото гражданство в следващите години МС на НРБ приема две постановления за бъдещото развитие на Велинград и като национален курорт. В тях се предвижда централизирано разрешаване на основни въпроси: строеж на улици, канали, транспорт, културни заведения, спортни съоръженеия, бани и басейни, строителство на пътища. Първата регулация на територията на целия град се извършва с приемането на план за улична регулация (1955 г.) и план за дворищна регулация (идейно-застроителен план, 1957 г.), по който се осъществява жилищното и културното строителство, благоустрояването.
Новият град се развива около новата магистрална улица. Най-забележителното градоустройствено съоръжение през първия мандат от кметуването на Никола Кондев (1959-1964 г.) е било цялостното строителство на булеварда между Лъджене и Чепино. Тогава са били изградени също парковете пред “Финансовото”, болницата, гарата в Чепино и Клептуза. Завършеният генерален градоустройствен план давал възможност ежегодно ОбНС да залага в бюджета по 4-5 милиона лева лимитни капитални вложения за изграждане на канализацията и водопроводната мрежа, за които също имало изработен цялостен план. Благодарение на правилната тогава политика на общината да се изградят най-напред подземните комуникации, а след това благоустрояването на улиците, през този мандат се разгърнало огромно строителство на канализационната мрежа, като са изградени основните колектори в трите квартала на града. Наред с подземното строителство се разгърнало в големи мащаби и изграждането на паважните и асфалтовите настилки на улиците край булеварда, с цел той да се освободи от несвойствено натоварване. Ала ударението е поставено на крайните шосета в града, които да носят камионния трафик, минаващ по това време през централната улица на града. Затова е изграден пътя край жп-линията от Чепино до Лъджене (дн. ул. “Н. Вапцаров”). Открива се трасето по отбивния път. Изгражда се входната артерия на града, водеща към пътя Велинград - Юндола. Павирана и отчасти е асфалтирана транспортната артерия, минаваща през Каменица откъм м. Начовото през Сярна баня - Калъчов мост - индустриалната зона (дн. ул. “Вл. Черноземски” и ул. “Г. Кирков”).
В началото на 80-те години след широка дискусия и обявен конкурс, в който участват 40 проекта, се ражда новия план за архитектурно и пространствено изграждане и преустройване на центъра на града. Това наложи включването на ул. “Кирил и Методий” като част на булеварда и ограничение за движението на МПС през площада в Лъджене. С построяването на централната пешеходна зона, благоустрояването на площад “Фонтаните” (дн. площад “Н. Гяуров”) през 1985-89 г. (кметове: М. Алексиев, Ф. Филипов) на практика изцяло се преустанови преминаването на МПС по частта от булеварда в центъра на Лъджене.
В края на втория кметски мандат на Н. Кондев (1979-1983 г.) ул. “Кирил и Методий” бе разширена и подготвена за включване като средна част от централния булевард. Сядайки на кметския стол през декември 1983 г., заварих булеварда за Чепино разширен (с премахната велоалея, която се намираше от западната страна на булеварда) и чакълиран, готов за асфалтиране. По причина, че общината е икономически слаба и нейният бюджет се балансира с дотация от близо 50% резонно издействахме необходимите средства от министерството на финансите за благоустрояване на булеварда. През пролетта на следващата година настилката се извърши с дебел слой качествен лабораторно изпитан асфалт, отстрани с мраморни бордюри. Тротоарите от двете страни бяха наслани с необрязани мраморни плочи. По-внимателните съграждани може би знаят, че една част от булеварда и улицата от площада покрай гарата в Чепино за Клептуза се водеше като част от третокласния път от републиканската пътна мрежа Велинград - Сърница. А общината беше построила околовръстния път от разклона - АПК - ДАП - завод “Кристал” през Чепино за Сърница. През 1986 г. с молба до Главно управление на пътищата успяхме да издействаме включването на този общински път в републиканската пътна мрежа и булевардът премина на поддръжка към общината.
През годините по протежение на булеварда се построиха: многофункционална зала “Знаме на мира” (1981 г.), хотел-ресторант “България” (1987 г.), ЛВБ “Тотошанс” (1985 г.), жилищни блокове и търговски комплекс “Паничките” (1975-1980 г), столова “Чепино” (1982 г.), жилищен блок на ДАП (1983 г.), общинска болница (1955 г.), районна поликлиника (1978), детски ясли (1975 г.), ОДЗ “Слънчице” (1965 г.), ресторант “Бор” (1964 г.), “Търговската улица” (2010 г.), “Паметник на съпротивата” (1984 г.), хотел-ресторант “Здравец” (1967-82 г.), “Символът на изцелението” (“Чашата”, 1989 г.), жил.блок площад “Николай Гяуров” (1979 г.), Курортна поликлиника (1964 г.), почивен дом “Двореца” (1952 г.), жилищни блокове Каменица срещу черквата (1981-83 г.), хотел “Рич”, други хотели и множество фамилни жилищни сгради.
Уважаеми съграждани, не можем да говорим за велинградския булевард, без да споменем двамата представители на знаменитата за своето време фамилия Делибалтови - градинари от голям мащаб, които не без основание можем да наречем пейзажни архитекти. Те заслужават в парка пред дома, в който са живели, общината да постави скромен, отговарящ на тяхното естество, паметник. Яко Делибалтов засажда и се грижи за липите по днешната “Хан Аспарух”; Стоян - синът му (почетен гражданин на Велинград), наследник на баща си, ръководи озеленяването на булеварда от Каменица до Чепино, който добива вид на рядко красива улица, потънала в цветя и зеленина. Трудолюбието, точността, прецизността в работата му са познати на хората от града. Под негово ръководство се изграждат парковете, градините и се озеленяват улиците в трите села, а по-късно, когато се обявява новия град, работата продължава без прекъсване. Свидетел съм, че до смъртта си той се грижеше за поддържането на дърветата и общинските служители се допитваха до него, а той се отзоваваше със загриженост за всяко едно дърво.
Михаил Алексиев

40 години от силното земетресение във Велинград
Първото голямо и рязко раздвижване в земните недра започва в 4 часа и 23 минути сутринта на 3 ноември 1977 г., североизточно от Велинград, на дълбочина десетина километра, и огнището се разпростира в дължина на около шест километра. Според Геофизичния институт на БАН през денонощието след максималното земетресение активизирането е продължило в югозападна посока до 8-10 километра от неговия епицентър, около огнището на първия трус. Последствия от седма на места дори осма степен по скалата на Медведев-Шпонхойер-Карник е обхванало Велинград, Костандово, Дорково, Ракитово, жп-гарите Костандово, Долене и Цепина. Най-силните последвали земетресения са се формирали в пространството над първото голямо огнище. Макар и по-слаби, всички те са допринесли за увеличаване на щетите.
Най-големи са щетите във Велинград. Както ни е известно, за щастие, жертви няма. Максимални са повредите в здания с носещи тухлени стени и гредореди направо върху зидарията, в сградите, строени върху оводнени речни глинесто-пясъчни наноси и, както винаги, в здания с направени строителни преустройства или при недоброкачествени материали и незадоволително изпълнение на строителството.
Според непрекъснатите регистрации и теренни проучвания тогава се е установило още, че земетресението е предизвикало изменение в режима на минералните извори. Много от тях са увеличили дебита си над 50%. По време на събитието са наблюдавани промени във водните нива и дебитите на няколко каптирани извора в парка до „Двореца“. Тяхното чувствително реагиране още при подготовката на неизвестни трусове е най-прекият показател за последвалите по-силни земетресения. Например, часове преди афтершока на 17 ноември 1977 г. напорът и дебитът на наблюдаваните термални извори в кв. Лъжене непрекъснато е нараствал.
Земетресенията в Свищов, Велинград, Стражица, Перник и другаде в страната предизвикаха сериозни материални щети. Противоземетръсното строителство, според някои източници датира от 1964 г., но специалистите твърдят, че сеизмично надеждни сгради, започват да се изграждат у нас едва през 1988 г. Днес в Япония има цяла индустрия, основана върху най-добрия компромис между архитектура, техника, цена на строителство и сеизмична устойчивост. Един от възможните спасителни изходи за нашия град, относно земетръсната устойчивост на сградите, е ориентирането към използване на дървени конструкции за сгради. Защото по-голямата част от построеното е със стоманобетонни конструкции, а те не са еластични при сеизмични натоварвания (натрупването на бетонни плочи върху бетонни колони крие сериозни рискове).
Накратко по мерките за подпомагане на семействата и възстановителните работи, които започнаха буквално веднага слез земетръса. Докато далеч от мястото на събитието времето минаваше в темпа на ежедневието, близо до епицентъра дори минутата беше безкрайно дълга, пълна с опасения и несигурност. За хората натоварени с отговорност нямаше друг път освен непрестанни действия и налагане на строг ред. За извеждане на хора от застрашени от рухване жилища и настаняването им на подходящи места; за получаване на парични помощи и строителни материали. Срещу безредие по улиците, обществените места, училищата, на работните места. Да няма хора без подслон, храна, топлина. Ръководството се осъществяваше главно от ИК на Градския народен съвет, кормилото на управлението беше в здравите ръце на кмета. Георги Шуманов (наред с другите наградени, единствено на него е връчен орден „За гражданска доблест и заслуги“ – І ст. (Указ № 899/6.5.1978 г.) оглавяваше местния кризисен щаб. Мобилизирани, стегнати – в униформи са Васил Палигоров, Георги Колев, Иван Благов, Филип Устабашиев, Иван Лазаров, Димитър Пеев, Владо Галилеев, Александър Кьосов, Лиляна Цветанова и много други. Единадесет денонощия по 24 часа те нямат личен живот. Градският щаб на Гражданската отбрана и кварталните отряди (организирани под строй) са в пълна готовност за да се грижат за съгражданите си. Редовни оперативки, изучаване на обстановката в детайли, действия по места, възстановителни мерки, ежедневно оповестяване на обстановката. Ръководителите, като за отдих, обикаляха вечер града, спираха се при запалените огньове, разговаряха с угрижените си съграждани, оказваха помощ, разпръскваха слухове, повдигаха духа. Истинско мъжество и героизъм проявиха работници от оранжериите, които с телата си запушваха спуканите резервоари и по този начин спасиха 1300 тона мазут. Въпреки героичната им борба обаче 500 тона мазут е изтекъл на земята.
Григор Стоичков, зам. председател на МС на НРБ, председател на комисията за ръководство и организация на аварийно-спасителните работи и ликвидиране на последствията от природни стихии и бедствия посети Велинград и разпореди веднага да бъдат доставени необходимите строителни материали, за да започне възстановяването на нанесените щети на гражданите. Също министерството на вътрешната търговия, на горите и горската промишленост, на строителството и архитектурата, на финансите да оказват пълно съдействие на местните ръководства за бързо възстановяване на щетите и осигуряване на нормални условия за работа и живот на населението.
Четиридесетата годишнина от земетресението е добър повод отново да се постави въпроса за стриктно спазване на изискванията за противоземетръсно строителство, както и за възстановяване на съществувалата сеизмична станция във Велинград, защото Чепинско е изявен земетръсен район и сеизмично-тектонските процеси в него не са затихнали.
Михаил Алексиев

Велинград - “град-човек” на 69 години
Публикувано 2017-01-31 09:34:24 от Темпо

Като сън преминават вече 7 десетилетия, откакто на 5 февруари 1948 г. е обнародвано 4-то постановление на Министерския съвет на Народна република България, с което селата Лъджене, Чепино и Каменица се обединяват в град.
По това време в Чепинско хората се съвземат от последствията на Втората световна война. И след първото общоградско събрание, когато е обявено образуването на Велинград, населението е във вълнуващо приятно оживление, със самочувствието, че участва в провеждане на нещо по-голямо и ценно.
Но едва ли никой е можел да си представи тогава, че на територията на довчерашните три села в северозападната провинциална част на Родопите може да се издигне град, който да съперничи на големите туристически центрове. Днес, 69 години по-късно, Велинград все повече се възправя като символ на балнеолечението и туризма - въплътената мечта на много велинградчани. Този величествен проект не би могъл да се осъществи без твърдата воля и силния характер на кметовете на града и упоритата работа на кметските администрации, на ръководителите на организации и предприятия, и особено без масовото участие на нашите съграждани.
Началото на новия град започва с ентусиазма на цялото население. Животът в бившите села е започнал да тупти вече в едно сърце, хората са се обединили и дружно работят за изграждането на града. Днес на младите им е трудно да разберат как може да се обича и вярва така силно и повече от всичко ги поразяват ентусиазмът, саможертвеният патриотизъм и пристрастената любов, проявявани към един току-що раждащ се град. Доброволният труд компенсира недостига на пари и материали, съкращава сроковете. Така се строи болницата, водопроводите “Легуринец“, “Клептуза”, “Сухата лъка”... Масово се залесява около града, започва се с лошите пътища, булеварда... Освен с Клептуза, плажа, Велинград започва да става популярен с новата почивна станция на ЦС на профсъюзите, наречена “Двореца“. Образуват се кооперации, ТКЗС, РПК, ТПК, ДЗС, строят се училища, детски градини и ясли хлебозавод, цехове за млеко- и месопрераоботване... Проблемите се решават с огромни трудности. Най-после градът получава своята устройствена идеология с обявяването му за национален и международен курорт. Вече са построени курортната поликлиника и почивната база на трудещите се селяни. Извършват се регулациите на територията, изработват се и приемат генералните планове. В по-големи мащаби се извършва оформянето на междукварталните пространства и жилищните квартали, на улиците с паважни и асфалтови настилки.
Всеки велинградчанин знае за кампанията за освобождаване на града от старото и за превръщането му в чисто и битово добре устроено поселище. На съвещание за развитието на града като обект на международния туризъм, проведено на 30 юни 1966 г. се взеха исторически решения. Въз основа на тях през следващите години се извърши цялостното му благоустрояване. Паметни ще останат мерките за премахване на грозящите постройки - дъсчени огради, външни тоалетни, измазването на частните къщи, построяването на обществени отходни места, свързването на частните домове с канализационната мрежа. Разработиха се местни производства на стоки и услуги. Осигуриха се с допълнителни количества питейна вода. Строяха се туристически хижи, изградиха се къмпингите на Клептуза и Вельова баня, започна картотекирането и категоризирането на леглата в частните квартири. Предприеха се редица мерки за разширяване на балнеолечението. Завършиха се всички пътища, свързващи Велинград със страната.
Още в средата на миналия век започна усилена индустриализация на града. Изградиха се и се разшириха големи структури: дървообработващ, мебелен, колофонен машиностроителни заводи, фабрики, държавно автомобилно предприятие, аграрно-промишлен комплекс, производствени халета... Тези производствени мощности, които носеха основните доходи на по-голямата част от населението на града, в един момент рухнаха и за голямо съжаление бяха ликвидирани изцяло. И какво дойде на мястото на “миналото- незабравимо“ дето го забравихме? Окончателно се разбра, че жителите на града не могат да разчитат само на работни места в туризма. А до сега все още няма достатъчно фирми от туристическата индустрия, например, които да поемат част от свободната работна ръка.
С какво ще посрещнем 70-годишния юбилей на Велинград? За пример може да послужи организацията по честването на 40-годишнината от образуването на града. През последните 10-15 години курортът се развива с невероятна скорост. Увеличи се изграждането на съвременни балнеолечебни хотели и спа-центрове, съобразени с международните стандарти в туризма. Имаме общински план за развитие, общ устройствен план, имаме план за градско възстановяване и развитие... Въпреки строителството на булевард “Съединение“ и “Юндолска“ обаче, градът се нуждае още от цялостно и трайно реконструиране и осъвременяване на инженерно-техническите мрежи, системи (машини) от градската инфраструктура и на транспортната система; изграждане обхода на града; от уреждане и нормализиране ползването на минерална вода; от изграждане на липсващите физкултурни, спортно-туристически съоръжения и зали, от културни, археологически, обслужващи и информационни центрове в града и около него. И дали отново забравихме спортно-техническия комплекс “Сютка“?
Велинград, това не е просто град - само град, в който ходят хора, в който те се раждат и умират. За мен това е “град-човек“, вече на 69 години; солидно същество със своя характер, със своите недостатъци и достойнства: добре разположено, достатъчно самовлюбено, безкрайно красиво, често непослушно, романтично и дишащо...
Като вързани с пъпна връв ние, тук родените, постоянно слушаме неговото дишане: дишане, което е тревожно, изразявайки се в бушуващи стихии и страсти, друг път - тихо и спокойно сред зелената гора, далеч от големите градски агломерации. Такова любимо за мен дишане... Този верен, до болка познат, стар приятел. “Колко добре ми е с тебе, Велинград! Колко много за мен значиш ти!”
Михаил Алексиев

“Момчето от Велинград” - книга за първите 30 г. на Н. Гяуров
Публикувано 2010-11-15 23:02:52 от темпо

Вече почти завърши предпечатната подготовка в издателство “Български бестселър - Национален музей на българската книга и полиграфия” на най-новата и най-различна книга, посветена на нашия именит съгражданин Николай Гяуров.
Автор на книгата е Михаил Алексиев, който доказа във времето с другите си творби, на първо място Енциклопедията “Чепино”, че силата му е в търсенето, откриването и превръщането на далечното, на малко познатото в нещо близко и полезно.
Книгата ще бъде луксозно издание, ще има 20 глави и 352 страници, от които 40 страници снимки - много от тях показвани за първи път. Художествен редактор на книгата е Катя Славова.
Заглавието, което авторът е избрал, е без сладникави епитети и клишета, то е простичко - ”Момчето от Велинград”. И в тази простота се крие замисълът на Михаил Алексиев и неговото желание, за което каза: ”Не са много книгите, които са написани за Николай Гяуров, има много за Борис Христов. Много търсих и не намерих книга, която да е написана за обикновения читател. Не намерих нищо, написано и за неговите първи 30-тина години. И реших: като няма такава книга, ще я напиша.”
- Защо сега?
- След смъртта на Николай Гяуров и тържеството в София настъпи вакум, просто нищо. А трябва да призная, че и аз до този момент не бях осъзнал, както и повечето велинградчани, простата истина, че Николай Гяуров е творец, велик глас, че той не е депутат или политик, та да прави нещо за града си и да печели гласове на избори. Той пее и прославя по световните оперни сцени с таланта си не само България, а и родния си град. Толкова е било простичко, ама...
- Това озаначава ли, че книгата “Момчето от Велинград” е един вид извинение за непознаването и неразбирането до този момент на Николай Гяуров?
- Книгата “Момчето от Велинград” се явява естествено продължение на един проект, който започна с даване името на Николай Гяуров на Градския хор при ОНЧ “Отец Паисий”, на централния площад на Велинград, с построяването и поставянето на паметника му пред общината. Този проект е отворен и се надявам, че ще продължи и след издаването на книгата и ще се доразвива, защото големият творец е оставил, завещал е на родния си град най-важното, което е имал - своето име. И това трябва да се има предвид и да се работи в тази насока. Това е много важно и за туризма, и за имиджа на една СПА столица. Да не споменавам какво прави Залцбург с името на Моцарт - произвеждат дори бонбони с неговото име,които са известни в цял свят и правят известен и Залцбург.
- Какво още трябва да знаем за “Момчето от Велинград”?
- Убеден съм, че тази книга трябваше да се напише от велинградчанин, защото втората основна нишка е Велинград. Велинград присъства много в цялата книга и причината е, че не можеш да разкажеш, да предадеш едно детство, без да пишеш за родното място. И абсолютно съм сигурен, че без Велинград Николай Гяуров нямаше да може да стане голям артист. Вярно е, че той е роден артист, но без първите му стъпки на сцената на читалището в Лъджене просто нямаше как да се покаже големият му артистичен талант. И всички видяха, че той стъпва на сцената и тя става негова, защото я изпълва цялата.
Книгата “Момчето от Велинград” е хронологично описание на живота му и аз се опитвам в нея да покажа и докажа, че Николай Гяуров освен голям певец и артист, е и голям интелектуалец. В този смисъл е и стилът, който съм избрал - христоматиен. Книгата е много информативна. Какво мисли той и какво мислят другите. В нея съм събрал много негови мисли и разсъждения, като съм ги дал с тире, заради диалога. И най-важното според мен е фактът, че подкрепям всичко с илюстрации, в това число и с много неизвестни за него досега неща и снимки.
Книгата е 2-годишен труд, ходене и търсене по библиотеките, включително в националната, пловдивската, пазарджишката, на срещи и разговори с над 40 души, много изследователска работа и с Историческия музей. И главното в нея е, че тя обхваща времето от рождението на Николай Гяуров до Христовата му възраст, когато стъпва на световната сцена и светът вече го познава.
- Кога да очакваме книгата “Момчето от Велинград”?
- Много бих искал по Коледа, защото има и голяма символика в празника на Рождество Христово, но това ще зависи от факта дали ще се съберат пари за отпечатването. Аз предпечатната подготовка съм я заплатил със собствени средства, но за отпечатването имам нужда от помощ, поне от 2500 лева. И тук надеждата ми е свързана с хотелиерите и ресторантьорите, тъй като съм убеден, че тя ще бъде добра реклама за бизнеса и туризма.
- Какво бихте казали за финал на нашия разговор?
- Ще цитирам самия Николай Гяуров. Той казва: “Аз не съм Шаляпин. Шаляпин е гений. Аз искам да съм и съм Николай Гяуров.” И епитафията на неговия живот: “Стръмен е пътят на съвършенството - това беше винаги и е висша цел в моя живот. Това е моят живот. Аз съм си избрал Пътя и го обичам такъв, какъвто е!”.
Веска Божкова

Никола Делиев, автор на “Последните 20 години в Община Велинград”, представи своята книга в програмата на Празниците на културата вечерта на 5 юни в препълнената с хора Художествена галерия.
За книгата Михаил Алексиев каза: “Като че ли няма време за губене и Никола Делиев е навсякъде.
Той е човекът, който обича да си пише в тефтерчето и да си води записки, които след това да използва в творбите си. Той е по момчешки влюбен във Велинград и безусловно предан на велинградчани. Книгата е една читанка, черно на бяло отразяваща промените във Велинград след 1989 г.”
В книгата на 143 страници са събрани 1577 факти и много снимки, документиращи живота на общината през последните преходни 20 години.

ОТЗВУК: Велинград се нуждае от този Културен дом
Публикувано 2012-03-06 09:18:36 от темпо

Обяснимо е вълнението на гражданите около съдбата на Културния дом. Толкова години вече въпросът за сградата, която да стане център за културни изяви в нашия град, не губи своята актуалност. Двуетажното оригинално и внушително здание със сутерен, изпълнено в груб строеж с монолитна конструкция, е проектирано за зрителна зала с 688 места, с висок купол, пригоден за монтиране на въртяща се сцена, кафе-театър за 100 места, репетиционни зали, гримьорни и съблекални, билетен център, клуб на културните дейци, музикална зала и още други малки търговски и помощни помещения. Зданието има по цялата си вътрешна периферия широки пространства и фоайета по подобие на НДК.
Въпросът е дали така лесно трябва да се откажем от тази сграда и от терена - най-подходящ за създаване на настоящо културното средище?
Искам да припомня, че Людмила Живкова прояви особен интерес към духовното и културното развитие на града. Тя изпрати във Велинград, година преди да почине, специална работна група от Комитета по култура с поръчение съвместно с местното ръководство да разработи програма, която да служи като модел в духовното развитие на всички общини от този тип в България. Програмата бе разгледана и одобрена от председателството на Комитета за култура. На спонтанно възникнала среща с тукашното население тя пое ангажимент да включи в плана изграждането на този т. нар. Дом за обществени и културни прояви като основен обект за решаването на задачите от тази програма. Предложението бе прието за основателно от плановите органи и обектът с предимство беше включен за строителство, с обща стойност 3.5 млн. лева.
Мотивите, които натежаха убедително за това, бяха основно два. Значителното изоставане в изграждането на материалната база за културни и обществени прояви в този утвърждаващ се като първокласен балнеоложки и планински курорт, отличаващ се с изключително благоприятни пространствени и природни дадености за бъдещо разрастване и развитие. Липсват обемни зали за провеждане на големи културни и спортни прояви и сега, а сградите на читалищата не отговарят на изискванията на един модерен туристически център с голяма по мащаб хотелска база. От друга страна, Велинград се явява естествен център на разнообразно градско и селско население от многобройните селища и махали в няколко общини, голямо на брой, от всички възрастови групи, с различни потребности в широкия спектър от традиционните и най-нови сектори на културата - фолклор, класическа и естрадна музика, танци, забава, театрални и оперни постановки.
Никак не е без значение и че кв. Лъджене през курортния сезон се превръща в средище на значителни културни прояви. Изборът на мис Плаж, спектаклите на Южнобългарския театър, концертите на видни изпълнители със световна слава, из между които оперните певци-велинградчани Иван Масларов, Николай Гяуров, Петър Гугалов, световноизвестният цигулар Борислав Чорбов на малката читалищна сцена преди не са забравени и днес. Днес, въпреки оскъдните средства, се прави опит Велинградските културни тържества да нарастват всяка година, със стремеж да отговарят на повече потребителски интереси.
Кои ли изпълнители биха отказали участие, ако можеше да се покажат пред многобройна публика в съвременна зала със специален акустичен ефект и удобства през всички сезони на година във Велинград?
За съжаление, по различни съображения през годините, финансовите средства и строителният обем работи постоянно бяха коригирани. Обектът премина през много перипетии и сроковете за изпълнение се проваляха не по вина на велинградските ръководства. Обектът нееднократно беше замразяван и, както е известно, накрая остана незавършен. Работите от Окръжния народен съвет - Пазарджик се движеха така, че когато има пари да няма строител, а когато има строителни възможности, обектът да бъде замразен. Не помогнаха и неимоверните усилия на народния ни представител по това време Атанас Семерджиев, който се занимаваше пряко от възникването на идеята за този дом до последната подробност, която пречеше за изпълнението на задачите. В крайна сметка, по-късно, с цел запазване на сградата в конструктивно отношение от корозии и деформации, бяха изпълнени бетонови, кофражни, арматурни и други работи и обектът беше замразен окончателно, с отлети покривни плочи.
Теренът с постройката е отреден за културен дом. Подчертавам, че мястото не е избрано случайно. Върху него не може да се строи друго, освен ако Общинският съвет във Велинград вземе решение за преотреждане на терена за други нужди. Без такова решение всяко строителство там би било незаконно. Така че всичко е в ръцете на органа за местно самоуправление в нашата община. От общинските съветници зависи по-нататъшната съдба на този централен общински парцел и на сградата, построена върху него.
Михаил Алексиев