TAKA I NE GO PROUMYAH TOYA OTEC...
PESENTA E STRAHOTNA!

Исходное сообщение TERUTE_HIME
TAKA I NE GO PROUMYAH TOYA OTEC...
PESENTA E STRAHOTNA!

Филмът е страхотен.Героите са невероятни,образите им са изградени ярко и въздействащо.Историята е истински емоционална и красива.Гледала съм ''Осъдени души'' десетки пъти и ще продържавам да го гледам със същата тръпка и вълнение.

Това е един от любимите ми романи, който съм предпочитала толкова пъти ...в него е разказана една от най-силните любовни истории, която е разбира се и абсолютно невъзможна...


Осъдени души


В романа „Осъдени души” Димитър Димов поставя проблема за невъзможната любов – адски силната, безумно страстна и обсебваща любов на една жена, поставена в жесток, смъртен двубой с фанатизма на един монах, „напълно луд”, на един облечен „в расо, огнен, фанатичен” мъж. И на финала на този двубой победители няма.
Има само победени. Ередиа, защото допуска да се влюби в една жена, въпреки фанатичната си отдаденост на ордена, на религията, на своя бог. Фани Хорн, защото се отрича от себе си заради монаха, защото погубва себе си заради него, превръщайки се в болна душа с безчувствено тяло, напълно зависима от морфина, която очаква физическата смърт като избавление. И двамата са победени един от друг. И двамата са осъдени. Ередиа – победен от Фани , защото допуска да я обикне. Фани – победена от Ередиа защото не може да го има.
Героинята на романа Фани Хорн е богата аристократка, свикнала на лесен живот. Жена, която лесно се отегчава от всичко, което я заобикаля, която трудно се впечатлява от нещо. Мъжете са по-скоро забавление за нея. Тя е капризна, което още повече допринася за това нищо да не може да задържи вниманието й или поне женското й любопитство за по дълго време.
Французинът Жак Мюрие е отегчителен за нея, тъй като я обича и срада мълчаливо. Той е готов на множество саможертви от своя страна, дори да я последва в огнището на петнист тиф Пеня Ронда, за да бъде до нея. Така, както Фани следва Ередиа там. Требва да обърнем внимание и на този образ на Димитър Димов, за чиито чувства авторът по скоро загатва, що се отнася до неговата вътрешна борба и преживявания. Явно е, че французинът изпитва силни чувства към Фани Хорн, недопускайки тя да замине сама. Той я следва там, като знае че тя не отива с мисълта да лекува болните, да спасява умиращите. Фани отива сред тая развалина от човешки животи, водена единствено и само от страстта си към Ередиа. От безумната си страст към него. Жак Мюрие знае това, знае за любовта на Фани към монаха, знае за силата на тази любов. И тръгва с нея към мястото, в което има само смърт, която „протяга ръце” към всеки. Фани също знае за чувствата на Мюрие. Знае, че тя го е оскърбила с любовта си към Ередиа, знае и че му е отнела възможността да осигури бъдещето си, защото, скитайки с нея, Мюрие губи финансовото си състояние.
Фани съзнава пречката, която е за бъдещето на Жак Мюрие, но нейната безумна страст е по-силна от всичко друго, защото тази нейна страст към Ередия е толкова силна и фанатизирана, каквато е и на самия Ередия към бога му.
Когато Фани за първи път среща монаха, „нейното благородно привилигировано аз” е потресено и смутено от неговата красота, от енергията, която излъчва лицето му:

„То бе някак смущаващо, греховно, почти кошмарно красиво, за да бъде лице на монах или свещеник.”

„А в черните му като въглен очи” гори „нещо пламенно и страстно, което въздействаше по-силно от всичко останало, но което не бе земна чувственост, а по скоро фанатизъм, в който прозираше дори нещо жестоко и зловещо.”.

За един кратък момент Ередиа успява да преобърне живота, ценностите и цялото бъдеще на Фани Хорн. „Матовото му лице”, „ослепително белите зъби”, липсата на „забъркана стеснителност пред жените” въздействат върху богатата англичанка магнетично, възбудително, завладяват цялото и същество. „Аскетично свитите устни и твърдият блясък на очите му”, които странно се съчетават и подхождат на „християнското смирение” на Ередиа, обземат и омагьосват Фани Хорн. Тя вече е поддадена на магнетизма на този монах, на този мъж с желязно сърце. Още в началота Фани сякаш знае това. Тя вижда, че неговият „маслинов оттенък на кожата” придава „на лицето му нещо недостъпно и призрачно”, че „фанатичните пламъчета” в тъмните му очи са безумни, че водят до безумство. Но „Фани съзнаваше, че желае еднакво и тялото, и душата му, че бе готова да се мъчи и страда за него...”.
И заради него тя загърбва стария си начин на живот, старите си приятели, които по-скоро ще нарека обкръжение, т.к. те не са интересни за нея. Защото, освен това, са лицемерни, конфликтни, егоистични и нечестни, считайки се заради положението си за твърде важни и недосегаеми. Но Фани „разбива” илюзиите им, като подкрепя монаха Ередиа на съдебния процес, изкарвайки приятеля си Джек лъжец. И това, защото:

„Монахът трябваше да и принадлежи.”.

„Ексцентричните пориви, дивите прищевки, внезапните капризи” винаги са управлявали живота и постъпките на англичанката. И сега Фани Хорн не прави изключение. Тя се отдава на чувствата си, на своя порив, на страстта, която я завладява. Тя желае монаха безумно, заради красотата му, заради екзотизма и тайнствеността му. И неизбежно към това прибавяме и каприза на една светска дама – да го притежава:

„Струваше и се, че заради една нощ, прекарана с този мъж, тя би могла да пожертва всичко, що имаше!”

От този момент нататък това е единственото, което направлява всичките действия на Фани Хорн, всичките и мисли и чувства. Тя започва да жертва първо финансовото си състояние, поддържайки болницата, а сетне и самата себе си.
Мисълта да има монаха като мъж я влудява. Мисълта за борбата, която ще настъпи в него, борбата на желанието му с греха, който би извършил. Това я възбужда и опиянява. Това я зашеметява и кара да фантазира, да си представя, че потъва „в прегръдките на това тяло, на тия здрави нежномургави ръце.”. А заедно с това тя знае, че няма „нищо по-далечно и по-недостъпно от това тяло, от личността на този мъж.”
Монахът също обича Фани. Той също знае от самото начало, от първата им среща, че изпитва такава страст и любов към нея, каквато и тя. Когато Фани иска съгласието му да го последва в Пеня Ронда като болнична сестра, да му помага, той отказва:

„Защото вие принадлежите на света, а аз – на ордена си.”

Следователно тя няма право, моралното преаво да го следва. С този отказ йезуитът ясно показва, че знае чувствата и желанията на Фани към него. Прозира дори неговият страх, че може да се поддаде на собствените си чувства, защото той вече ги има. Ередиа не желае Фани да го последва, защото това би означавало да бъде до нея денонощно, а той не знае дали ще устои пред това да я обикне. Но знае, че няма да отвърне физически на нейната любов, заради силната му вяра и заради ордена, а това ще я нарани. Но Фани успява да издейства заминаването си в Пеня Ронда. За да бъде с Ередиа. Оттогава нататък монахът умело се прикрива зад своя орден, като твърди, че допуска присъствието й единствено заради средствата, с които снабдява болницата. Единствено за доброто на болните от тиф, единствено заради ордена.
А страстта на Фани я кара да действа, да бъде все около монаха, да му помага във всичко, търпеливо да чака и да бъде смирена, но без да разбира неговата фанатична отдаденост на бога:

„Вярата и монашеството на Ередиа и се струваха тъй абсурдни! Те бяха чиста лудост!”

Но нима тази вяра и тази лудост на йезуита не са още по-привлекателни за Фани Хорн? Тя вижда в неговата лудост и отдаденост „съвършенството му на нравствена личност, която превъзхожда околните”. Не само красивата външност на монаха, не само горещият пламък на черните му очи, „маслиновият оттенък на кожата му” подлудяват Фани Хорн. Неговата другост, разликата между него и другите, твърдостта и безстрашието му, желязната му воля я карат безумно и страстно да го желае, „желание, което я заслепяваше, което заплашваше да се превърне в пълна истерия.”. Защото всяка фибра от тялото и желае Ередиа, всяка нейна мисъл се стреми към него. Толкова безумно го иска, че дори не се пита какво би могло да причини нейното желание на монаха. Тя не се опитва да разбере какво би предизвикала любовта й в неговото сърце, „защото бе свикнала да мисли само за себе си.”.
Но в същото време, мислейки за себе си, Фани изоставя целия си свят, макар и скучен, и се посвещава на Ередиа, следвайки го в един свят, изпълнен със смърт, в един свят на болести, на гражданска война между монархисти и републиканци, които се избиват помежду си за някаква кауза. Средата, в която Димов поставя героите на рамана си е сякаш външната картина, изображението на вътрешните преживявания и вътрешната борба на Фани и Ередиа. Ередиа се слива с идеала на монархистите, с тяхната кауза, но само на пръв поглед, защото монархията за него е само средство за постигане на великата цел – световна католическа църква. С тази цел се е слял Ередиа и тя е всяка част от него. Той не може да допусне друга любов да измести светия му идеал. И Фани трябва да понася презрителния му, хладен поглед, присмеха на Ередиа, зад който той се крие, над „каприза” на една богаташка, лишена от висши цели, която е сбъркала мястото си.
Но не каприз е Рикардо Ередиа за фани Хорн, а страст и болезнено желание, желание, пълно със страх, защото в лицето на монаха има „нещо недействително и призрачно карсиво”, а това го превръща в ангел и демон едновременно, в двете лица на едно цяло. Тази негова сякаш нереалност я плаши, защото Фани усеща и знае, че неговата същност отрича всяка радост в живота – в своя и в този на другите. Но тя се впуска в тази лудост и тази обреченост, защото знае, че Ередиа не е просто каприз, защото знае, че го обича до смърт – „Страстта я караше да действа!” Да действа и да го обича. И не с платонична любов, „не възвишена до саможертва”, до степен такава, че да се откаже от монаха, „за да не смущава чистотата на живота му”. Напротив, тя желае еднакво и душата, и тялото му с луда страст, с безумно желание.
В отговор на това желание, отношението на Ередиа е хладно, резервирано, дори не и уважително, защото в погледа и думите на йезуита Фани винаги разчита презрение – към атеизма й, към родината й, към класата й на жена, която може да получи всичко с красотата и парите си. Но това отношение на Ередиа е само външно, защото в действителност той не е безразличен към Фани Хорн, към жената в нея. Напротив. Той я обича.
И неговата любов прозира, макар той да не я показва на практика. На няколко пъти Ередиа директно казва на Фани, че нейната съдба в Пеня Ронда не му е безразлична – от една страна, защото смъртта е навсякъде около тях и протяга ръце към всеки, от друга, защото той няма да отвърне на любовта и, а това ще нарани гордостта и:

„Мислех за честолюбието ви.”

А Фани знае, че това е така. Знае, че Ередиа няма да бъде нейн. Знае, че той постоянно ще бяга от чувствата си, заради своя орден.

„Орденът, орденът над всичко!”

С този орден е двубоят, в който влиза Фани. С ордена и религията вътре в Ередиа, с бога в него. С ордена и религията, които изпълват същността му, сърцето му и разума му. На моменти Фани вижда Ередиа като самия Бог, толкова фанатизиран е той.
Но въпреки силата на неговата отдаденост, Фани успява да намери място в сърцето и мисълта на монаха. Ередиа обича Фани Хорн. В неговата душа става най-дълбоката, жестока и обречена на гибел борба. Душата му се бори между Бога и Фани, защото погледът му забелязва „голите и ръце”, „...еластичната и трепкаща заобленост на гърдите й, които издуваха престилката.”.
Ередиа усеща физическата съблазън, но усеща и пропастта, която го отделя от „тленните неща”, от удоволствията, от Фани. Монахът знае, че не може физически да има англичанката, не иска да допусне и душата му да я обича. Но той я обича и „сърцето му по закона на всяко сърце се свиваше от ревност.” И, въпреки това, Ередиа продължава да отхвърля любовта, която изпитва, да се отрича от жената, която обича. Невъзможността му да покаже своята любов го кара да отрича и нейната, показвайки й, че тази й любов е равнозначна на егоизъм. Когато Фани спасява живота му, заставайки на пътя на куршумите на анархистите републиканци(„...успя да се вкопчи в раменете на монаха и да го прикрие с тялото си.”), Ередиа изтъква на преден план храбростта й, но тази храброст за него е проява на егоизъм, защото Фани го е защитила заради себе си, заради чувствата си към него, за да го запази, но за себе си. Показва й, че тя не би направила това за някой друг.
Но всичко това са лъжите и опитите на ередиа да се скрие от собствената си обич към жената, завладяла сърцето и ума му. Да се скрие от себе си и от своя бог. Но любовта му е твърде силна, за да може да се скрие от нея, да остане незабелязана. На няколко пъти Ередиа показва на Фани, че я обияа. На няколко пъти, прикривайки се зад ордена си и нуждите на клиниката, той й показва, че тя му е нужна. Докато накря Ередиа разкрива сърцето си пред Фани. Той не е искал да я допусне в Пеня Ронда не само от християнския си дълг:
„Поведението ми, външното ми отношение към вас не значи нищо.”

Фани Хорн му е станала необходима, но не само за болницата. Тя е необходима на мъжа в монаха:

„...защото ми станахте необходима...Лично за мене.”

Рикардо Ередиа признава своята любов пред Фани. Признава я и пред себе си. Той обича англичанката от момента, в който я е видял за първи път. Това кара Фани да загуби чувство за реалност. „Сърцето й замираше.”В този момент тя обича и иска Ередиа повече от всякога, иска го до лудост. Лицето му, излъчващо „кошмарна красота, някаква магнетична демонска сила” я привлича и я смазва:

„Съзна изведнъж, че дори ако тоя мъж почнеше да хвърля камъни върху нея, пак би го обичала, пак би пропълзяла до краката му...”.

Единствената физическа проява на любовта между монаха и Фани е целувката, която тя успява да открадне от него, хвърляйки се като „пеперудата в пламъка” върху устните му:

„Никога жена не бе прегръщала по-страстно мъж, никога устни не бяха целували по-жадно други устни.”

Фани се хвърля в пламъка и бива изгорена:

„...тя почувства как една желязна, твърда, неподозирано силна ръка я изтръгна грубо от сладостния допир с това тяло, с тия устни, как тази демонска, почти свръестествена твърда ръка я отхвърли във въздуха.”

Ередиа е признал любовта си пред Фани, но никога тази любов няма да има физическо или каквото и да било проявление. И сякаш тази мигновена целувка, която той не успява да спре, е причината, която го кара да се отдаде още по-фанатично на бога си, сякаш да изкупи греха и вината си. Защото си е позволил да обича.
Оттук започва и борбата на Фани вече не за любовта на Ередиа, а борбата й, насочена срещу собствената й любов и срещу личността на самия монах.
Ередиа унижава любовта на Фани, гордостта й – той я обича, но отказва да бъде с нея, ЗАРАДИ ОРДЕНА.
Ередиа унижава отец Оливарес, карайки го да моли милост в краката му, защото е дръзнал да се усъмни в ОРДЕНА. Прогонвайки го от ордена, Ередиа предизвиква самоубийството на Оливарес.
Когато Доминго, йезуитът, дръзнал да се разбунтува срещу ОРДЕНА, заставайки на страната на републиканците, е осъден на смърт, Фани прави всичко възможно, за да го спаси. Тя разбира, че единственият, който може да отмени присъдата е Ередиа, защото...той я е поръчал.
Случаят с Доминго прелива чашата и окончателно смазва Фани:

„Най-после тя го виждаше такъв(Ередиа), какъвто бе в действителност – един безумец, един безплоден човешки дух, отрицание на живота, на всяка радост и щастие...”.

Осъзнала този факт, осъзнала, че въпреки него продължава да обича монаха Рикардо Ередиа, разбрала и неговата любов, Фани Хорн изпълнява смъртната присъда на неговия и своя живот, на осъдените им души. Монахът я обича безумно, но той моли бога за прошка, заради тази своя забранена любов, заради слабостта си да допусне да се влюби. Да изпита тази любов която го прави егоист. Както Фани го спасява за себе си от анархистите, така той й заделя лекарството, което може да спаси някой умиращ, макар за нейния живот още да няма опасност (след като Фани се разболява от тиф).
Откритото му признание пред Бога: „Господи, прости ми любовта към тази жена.......” е последното, което той може да направи – да поиска милост от своя бог, на когото изменя заради една жена. След това тази жена му отнема живота. Жената, на чиято любов е изменил заради един бог и която няма милост към него.
Много силно Димитър Димов описва любовта между Фани Хорн и Рикардо Ередиа. Много силна и невъзможна любов между два също толкова силни и твърди характера. Един мъж и една жена, които поставят в двубой двете най-силни изражения на любовта – към бога и между мъжа и жената. Но няма религия, която да стои по-високо от любовта!

BLAGODARYA!
OTDAVNA GLEDAH FILMA I CHETOH KNIGATA I BYAH ZABRAVILA DETAJLITE.
SEGA SI SPOMNIH ISTORIYATA NA EDIN BUDISTKI MONAH OT YAPONIYA IZPRAVEN PRED PODOBNA DILEMA. TOI OBACHE NE IZDYRJAL I SE SAMOUBILISTORIYATA E RAZKAZANA OT LAFKADIO HERN.

DOKATO CHETOH REZYUMETO NA FILMA SI MISLEH KOLKO POVECHE PRILICHA NA BYLGARKA S GORESHTIYA SI TEMPERAMENT FANI, OTKOLKOTO NA ANGLICHANKA.I MI SE STRUVA, CHE ZA ROLYATA NA MONAHA BIH IZBRALA ISPANSKI AKTYOR, ZA DA OTGOVARYA FIZICHESKI NA OPISANIETO NA AVTORA, NO INACHE I TOYA AKTYOR E SIMPATICHEN.
INTERESNO DALI PODOBNI ISTORII SA NACIONALNO OBUSLOVENI, DALI V SEVERNITE STRANI SE SRESHTA TAKAVA STRAST.
CHUDYA SE KAK LI MOJESHE DA PROTECHE ISTORIYATA, AKO TOJ SE BESHE PREDAL I SE BESHE VYRNAL KYM MIRSKIYA JIVOT ZA DA BYDE S NEYA?
I AZ SYM IMALA ROMANI ZXARADI KOITO SYM BILA GOTOVA DA ZAREJA VSICHKO, NO VECHE SYM IZCHERPANA, NE SE I VLYUBVAM, NE E VYPROS NA RAZUM, IZCHERPANA SYM...

Подобна е историята за невъзможната любов в "Дневника на една гейша"

Добрый вечер!! мне присылала фото этой актирсы моя болгарская подруга Людмила из Стара Загоры..

Огромное вам спасибо за запись и песню! Я прочитала роман, когда мне было 13. ДО сих пор под впечатлением!

Денек, ПРостите, а можн выложить эту фотографию здесь или в вашем блоге?