Великолепен е Северът. В този замръзнал край всяка болка е поносима. Великолепен е животът, докато го има.

В навечерието на урагана имаше снежна виелица. Вървях по улица Радужная в мъглата, с лице, полепнало от сняг. Като маскировъчен костюм беше побеляла грейката ми - „аляска”. Виелицата е нещо много мое. При нейното боботене, под воя на вятъра - със скорост 20 м/с. можеш да вървиш и да се смееш на глас – никой няма да те чуе, даже минувачът отсреща.

На какво се смееш? На неистовостта, точно като твоята.

От щорма, разбира се, леко ти прилошава. Наваля те слабост – какво слабост – бледна немощ те обхваща. Даже котаракът гледа през прозореца със страх и предубеждение.

Но като виждаш как по клоните на брезата синигерите лудуват, как на зиг-заг кръстосват пространството из двора, ти се приисква... даже не просто да живееш, а да започнеш живота си наново.

Така че, няма какво да се хвалиш: „Колко ниско съм паднал”. Трябва да признаеш пред себе си и да избереш: люснал си се на излъсканата корабна полуба, за да се спасиш, или просто си деградирал.

Като имаш предвид, че корабът ти е без мачти, имаш право да кажеш: „Просто съм се навел”.

22.11 Такова хубаво нощно настроение

Много отдавна една ми каза: след ТОВА изглеждаш някак виновен.
Не зная как да го обясня. Сега съм се променил. Но навикът да се извинявам за щастието, си остана.

22.11 Трябва да се заставиш да се обичаш

Гогол изгори цял том, а мен ме е страх. Такива л..на, разбира се, са тези две години текстове. Толкова е слабохарактерно да се опитваш да запазиш отгледаното за тези години. Толкова е досадно да не угаждаш, да не си в темата. Да не радваш. Да си недостатъчно интимен или свръхоткрит.
Да криеш или да се срамуваш от своя антисемитизъм и ислямофобия...
Но аз си оставам какъвто бях и ще бъда.
Бъдете добри момчета и момичета, господа! - с такива думи бих завършил своя дневник.

18.11 Цветята също желаят

Един приятел ме разсмя: „... Мисля, че причината е в усещането за неизвестност /за бъдещето на нашето издание/.
Мъжете сублимират в алкохол, а жените – в своята космата раковина”

Интересно, някои видове орхидеи могат да имитират самка (например на земната пчела), като отделят женски феромони и привличат самците за опрашване.

А се случва и друто. Късно през нощта тя разговаря по телефона с доставчика, а той слуша „Болеро” - то на Равел в изпълнение на „Манхатън Трасфер” (композицията е чисто вокална и е дълга 40 минути). Съчетанието на двете звукови писти е сериозна атака даже за абсурдистката психика.


18.11 Без заглавие

Пред Зоопарка вече строят елха и сякаш наистина: даже и да не може да се каже, че заваля сняг, то все пак може да се каже, че той се опита да го направи. От сутринта до сега съм преброил пет или шест снежинки. В дълбока несвяст се натресох, от миналата нощ ли или вече трети ден, при Н., в нейната комуналка. Тя ме предупреди, че в къщата има бебе. Така и не го видях и не го чух, но не можах да затворя очи от очакването, че то ще заплаче. Бебето е такъв плашещ архетип, какъвто е и клоунът. На сутринта ме обзе такава слабост, че на спирката „Славянский бульвар”, където по края на платформата е осветено, едва се задържах на крака: откриха я това лято и я затвориха под един футуристичен купол. На работа свърших основното и избягах, едва се добрах до вкъщи. Търся си оправдание във всичко – в пълнолунието, в кръвното, в пристъпите на анемия, но това са глупости. Както и това,че от около две седмици не се съм пипвал жена. Нелепостта на последните събития, нелепицата на еп изоди от живота ми се усилва и от това, че като се събудиш, усещаш самообладание и макар бавно, но си връщаш силите. Ставаш, отърсваш се и продължаваш. Почти четирсет и осем часово безсъние и несънуване: днес спах с прекъсване два пъти по 45 минути, събуждах се в пот и запомних само статистическата картинка, но и тя беше от серията коректорски рефлексии. Избягах от работа, когато се наложи да изчета текста за премиерата на Балабанов „Морфий” по Булгаков и когато в пушалнята ми стана зле от спомените за последните произшествия.

раз, два, три – нищо не е станало. Странно. А пък хороскопът ми обещаваше мъмрене. И макар че не аз издъних вратата в наборната и женската тоалетна, не аз потроших пожарната инструкция, не аз возих колежката из нощна Москва в количка от супермаркета (аз само помагах да качваме бордюрите), - да слухтиш за интерпретации на банкета в пушалнята си е страшничко. И чувстваш, че те гледат накриво, едни странни усмивки... В отдела по произшествията пак трещят.

Всичко, което изглежда важно сега, толкова скоро престава да бъде важно. Още Кастанеда учеше: Да се разделим с важността. И по този начин наркотично синтезира догмата на всички религии, в това число и догмата на постмодернизма, в която ясно прозира будистката съзерцателна позиция: всичко е равно на всичко. И в този смисъл как да постъпиш, ако ти е писано – не даже да си поет, но да имаш поетическо виждане за света? Да престанеш да се бориш с бог, с вечността, да престанеш да се бориш за бога, за вечността? Да започнеш да се страхуваш и от бог, и от вечността? Всичко това руската душа не го позволява. В равнината на моята родина, в това безбрежно пространство на блата, сипеи и пустош аз съм излишен: туземец. Трябва да хвана гората.

Тя подправя супата със зехтин
лавров лист лети
в кипящото котле – за слава
Пуши в кухнята
душата ми се задушава