френч скорбит о потерянной пуговице
на голенище дырка, а ведь недавно относил скорняку
Скоробогатов его фамилия
***
19.01 Четвъртата височина. Случаи
Моят ангел понякога ме води в своя дом на улица Р. и казва, че ме е довела тук с „далечна цел”. Какво е това „далечна цел” аз разбирам, опомняйки се едва на сутринта: половината нощ поправях телевизионната антена, а после окачвах наново вратичките на шкафчетата в кухнята.
Моят ангел също моли да си направя блокада за наркозависимост. Казва, че за всичко останало може да си затвори очите. Никакъв проблем – правя блокадата. Достатъчно съм щур. Но какво после? Моят ангел, който, трябва да призная, ме е измъквал от не една каша, започва да мърмори: само Рисаков, казва, макар да работи на три работи, може да спи до обяд и така откровено да скучае.
Истината е, че работя на две и освен това вземам халтура. Но навън е криза, казва моят взискателен ангел, и ме навежда на мисълта за преподавателска дейност. Но, довел ме до тази мисъл, ангелът ми се мръщи и го мъчат съмнения. Защото в училищата вижда развратен колектив, а във вузовете – вопиюща безнравственост и волтерианство. Тоест потенциално опасна за мен „хранителна” среда.
Такива ми ти работи, както би казал Курт Вонигът.
През нощта гледах „Морфий” на Балабанов. Преструвките на главния герой не ме впечатлиха, Льоша. И съвсем напразно си поканил за ролята тазиуличница Дапкунайте с нейната водниста химияи базедови очи.
20.01 Спомен. Ивановден
В детските пионерски лагери, лишен от майка си, с помощта на опънат – като на скеле – на собственото ми тяло чаршаф си правех ковчег. Паралелепипед, на който мъртвешки разположените лакти придават формата на ромб. Удовлетворението се постигаше от точността на неговите страни.
В него беше светло и чудно, съвсем не беше задушно; това ставаше по време на следобедния сън.
Случайно ли на Ивановден се опитвам да си спомня кое ми се случи първо – скачането с парашут или лишаването от девственост?
Не е случайно. Защото скочих точно през януарско-февруарските дни, преди да съм навършил 15 години, а заинтересувах момичето си именно с парашутната си значка и завладяващия разказ за скока, който едва не ми струва живота. Нелепо е сега да призная, че от тези две събития по-запомнящото се оказа първото.
Макар че между първото събитие и второто имаше тясна връзка. Возеха ни в препълнената каросерия на един камион със знак „Хора” към летателното поле или към столовата на аеродрума, ние седяхме на дървените пейки, камионът се друсаше из дупките, брезентът плющеше, коленете ми неизменно бяха окупирани от една кака от горните класове, блондинка с не съвсем чисто лице, а аз се чудех и никога няма да знам със сигурност, виждаше ли се, че съм възбуден, през анцуга.
20.01 Фрагмент от отлетелите дефиниции
В типографията, в която работих пет години, имаше много работници с интересни съдби.
Имаше един човек, мой връстник, когото са водили в КГБ (слушал бил „Гласът на Америка”), където сърдито старче в сив костюм разговаряло с него доброжелателно, а в края на беседата заключило с тих глас: „Не хващайте повече тази станция, ако обичате, защото ще ви... разстреляме”.
Имаше един 50-годишен самотен баща, бивш алкохолик, който възпитаваше две непълнолетни дъщери. (- Как си тръгна от жена си? – го питах. – Обикновено, взех си шапките и си тръгнах – отговаряше той. – Защо „шапките”? – интересувах се аз / в руския идиом „тръгвам си решително” – „шапката” е в единствено число/. – Ами аз имам много...) Неговата история за циганина, който завързал с камшик копа сено, разказана по време на обяда, влезе в разказа ми „Улица на Революцията”. Забавно: когато му показах този епизод, напечатан вече в списанието, той се отнесе към това невъзмутимо; когато животът те очука така, както е очукал него, не се учудваш особено на разни глупости.
Имаше едно момче, чието детство беше минало в Казахстан. Веднага захапах неговата история, защото беше истинска, но в духа на Метерлинк („Слепите”). После, самият аз съм прекарал детството си в Монголия, и азиатските степни реалии са ми познати. Редакторът само поправи името на туземеца (Чойболсан) на Чулуундорж, защото първото име беше на виден монголски комунистически деец, иначе казано, революционер.
Ландшафта на МАЙЧИНА ПЛАТА преднамерено описвах с терминологията на фотолаборатория. Тук детството е в стил индъстриал. Да разпитвам носителя на тази история не беше лесно: момчето беше с основно образование, при това училището му често било затваряно, поради липса на отопление. Той беше мрачен и недоверчив, налагаше ми се в обедните почивки с молив в ръка да измъквам от него всякакви подробности (технологията за добиване на цветни метали) и топоними (истинските имена на рудниците и шахтите). Сверявах всичко с географските карти и електротехническите справочници.
От колегите в офиса по-чудесни истории не съм чувал.
22.01 Най-после изключих елхата
В редакцията, като в театър, си имаме своите джобове и кулоари. Всички пишещи хора в нея са като актьори. Не, сравнението с вертеп и марионетки би било по-точно. Днес опознах отблизо две колумнистки – едната - притеснителна дебютантка, другата – изпечена журналистка-ориенталистка. Впечатлението ми и от двете е приятно. А на третия ден поради липса на литредактор, коригирах инаугурационната реч на Обама.
Вместо Ивановденски студове – пролетно чуруликане и слънце, дневният снегопад преминава в дъжд, на едната работа ми платиха хонорар, но толкова мизерен, че аз, вместо да купя дърворезачка, косачка и ножица за метал, се ограничих с посещение във фризьорския салон. Като единствен порок ми остана тютюнопушенето. Всичките осем дни здравословен начин на живот бяха помрачени от сънища, в които по нощите отивах за пиене в магазина. Миналата нощ, например, в съня си пих коняк. Странно ми е някак, че няма да пия коняк 1000 дни.
Вчера предадох Достоевски и след връщането си в къщи не разтворих „Унижените и оскърбените”, както исках, а включих комедията „Развод по американски”. Защото антидепресантите ми затъпяват мозъка.
22.01 Краят на седмицата във Версия
Ако съдя по „Унижените и оскърбените”, по времето на Достоевски се е наложило плавното изместване на термина „съчинител” от термина „писател”. Макар че Ф.Михайлович често предпочита първия термин, и на девойката Нели Ваня казва, че той „не пише истината, а измисля”. Ф.М., както е известно, е бил първият професионален писател в Русия, тоест първи е започнал да получава за своите романи пари; потъвам в неговите дължини и не забелязвам времето в метрото на път за работа.
Заедно с това, спомняйки си Чехов, се сещам: руският писател трябва да се сдобие с имение и с пушка: той трябва да може да ловува. Трябва да разбера какво представлява печеният скворец с просена каша. Налага се да застрелям и да изпека скворец.
Но да бяхте чули, братя мои, какво говориха вчера за успешния сега писател Дима Биков домораслите журналисти от ГАЗЕТ!
26.01 Ивановденски блуз. Раз, два. Раз, два, три, четири
Намирам се все в тази естетическа разсеяност, но тъгувам по състоянието, когато мозъкът е сгърчен, осиротял, сякаш обхванат от утринен болезнено скърцащ студ. Не мога да говоря, когато нищо не ми пречи. Пускам музика – стара сдъвкана касета с джаз, позволяваща за малко отново да вляза в кожата на свободен радикал. Нито един от последните сънища, които ми се присъниха през последните нощи, не помня, освен този, който може да бъде описан само с помощта на нецензурна лексика.
През нощта се връщам от работа, Артаксеркс, който е с мен вече почти две години, ме посреща традиционно в поза за умирачка. Застива по гръб, вирнал нагоре лапи и облещил очи. Сещам се, че за животните въобще е присъщо по този начин да показват своето безкрайно доверие.
А сега той мяука като полудял – Ивановденските температури тръгнаха към плюса. „Кой ти гледа лицето – от лицето му вода няма да пия, я” – той нарушава това правило и лочи вода от ваната с потопеното в нея мое тяло.
Тя се учудва, защо Артаксеркс, когото тя храни и гали много по-често от мен – емоционално е по-привързан към мен. Екстраполира върху него качества на куче, разговаря с него, макар че с котките не трябва да се говори, за да се общува с тях. Но едно-друго тя все пак започва да разбира. – Защо го обичаш? – питам я. – За това, че е предател.
Антидепресантите задушават въображението ми и аз взех решение след след седмица-две да се откажа от тях. Призвани да овладеят възбудимостта и изострят паметта, те не достигат целта си или постигат обратното, като пораждат у мен редица натрапчиви мисли. Днес те са най-малко три-четири. Сънят, който не мога да разкажа тук, без да използвам нецензурна лексика. Споменът за прочетения на младини в едно списание разказ, струва ми се на Петрушевска, където в един епизод през прозореца на влака се изхвърля презерватив „с милиарди малки...” (отношение, типично женско, към мъжкото семе като към готов и самодостатъчен продукт за размножаване, отношение, игнориращо МАТЕМАТИЧЕСКОТО опониране на Х и Y хромозомите). Този епизод ме дразни невероятно, тъй като реално съм чувал подобна шега от не съвсем начетена особа.
Още един дразнител, може би неуместен в контекста на нахвърляните бележки. На мен ми е абсолютно непонятно отношението на обикновените хора към скоростта. Като убеден пешеходец, аз не обичам автомобилната скорост. Не, не се страхувам от нея; но не разбирам удоволствието от скоростта, регламентирано от възможностите на двигателя, не разбирам нейната относителност – дали седиш високо в някой джип или ниско в дясноволанова японка. Но на мен ми е по-скъпо усещането от свръхвъзможната скорост, а такава е способна да развие само човешката мисъл. Не ми е присъщ анахронизмът „в темпото на валса”. Защо „на валса”? Защо не на траша, хард-рока, джаза в края на краищата? На блуса в стила на Джим Рашинг? Както не виждам драйва без перкусии, така и скоростта – без скъсани предавки.
