Катето отвори очи и видя на масата завитата в месал икона.

Това беше обточена с пергамент дъска с укорителен образ на Божето, нарисуван с туш. Когато образът избеляваше, майка и го намазваше с олио и той веднага се проясняваше. На горещото чело на Катето във вързопче от памучна кърпа се топяха кубчета лед от хладилника. Чертите на лицето и бах изтънели от дългия сън, в който тя остана много дни. Две дебели лелки, дошли от Казан, шетаха зад завеската, отделяща червения ъгъл от кухненския кабинет.

Катето заговори с Божето, и заговори скромно и състрадателно.
- Това ти ли си, Боженце? – тихо питаше тя.
- Аз съм, дъще моя, - отговаряше образът.
- Кажи, Боженце, ти ли си за нас главния?
- Да, детенце, аз дойдох в този свят да се намъча и възнеса, за да застана над вас.
- Защо позволи да те мъчат, та ти си толкова силен?
- За пример, дъще, за спасение. Да могат повечето хора спокойно да живеят и леко да умират.
- Ами ако аз например позволя с мен да направят каквото си искат, така че да се измъча и възнеса?
- Ти не бива, няма да се справиш, много боли. Аз съм голям, мъж съм.
- А защо разказа за болката си, нали мъжете трябва да мълчат за нея?

Божето помачка подпухналите си превързани длани и промълви:

- Ти не познаваш тази болка, ти още си агънце.
- Разбира се, моята болка е мъничка, но нима заради това моята болка нищо не значи, защото хората толкова много са слушали за твоята?
- Ти, детенце, искаш да натовариш живота си, преди да си го изживяла. Аз съм малко над трийсетте и преди теб вече съм направил, каквото трябва да се направи. Ти живееш простена, а искаш да бъдеш виновна, и всичко наоколо, сега, целият този свят, изглежда оскърбителен, несбъднат. Но ти си се родила с болката на майка си, родила си се напълно отмъстена, отплатена. Дай ръка и ме следвай, защото тайната се откри първо на мен.