13.01 Хроника на ваканцията, правдива и зла
Какво да ви кажа: почивката в собствена селска къща – съвсем не е почивка, ако функционалността на къщата не е отработена така, както в немски часовников механизъм. Особено ако отдихът е свързан с ежедневни празнични пирове, с тези пуйкопатици, с червен хайвер, с керван от коли пред вратата, с прегряване на гирляндните жици на живите многометрови елхи, с пързалянето с кънки, с разходките, с банята и търкалянето в снега. Страшно много сили отиват за експлоатацията на жилището.
През деня се събуждах в Золотово, изгонвах котарака на двора, правех си чай, после седях в сауната, обтривах се със сняг и идвах на себе си. Прибирах и застилах дивана. Размествах картините из цялата къща. Един път се наложи да си правя чай на ютията.
И си дадох дума да не се връщам към московския дневник, и вземах в ръка молива. Но... Някъде трябваше да уплътня прозореца, за да не духа, някъде да окача конвектор, на друго място да зачукам перваза, да сменя розетката. Да донеса и разтопя в кофата сняг (да пусна водата от кладенеца не се реших). Да огледам мимоходом в кухнята, не е ли оставил предишният стопанин в долапите малко водка. Водка имаше, но изцяло замръзнала (което не можеше да се каже за светената вода в пластмасова бутилчица). Прегледах и библиотеката на стопанката. Една от книжките, за вредата от пиянството, взех със себе си в сауната. Косата ми настръхна от прочетеното, и тук си спомних, че забравих да купя на 1905 година шапка за баня.
Друга книжка – разказите на Чехов взех със себе си в Москва, и на първо място прочетох, по пътя за работа, хумористичната "Средство срещу запой”.
И внезапните 20-градусови студове, и мистичната тревога пред абсолютната нощна тишина (над селото не прелитат даже самолети), и готическата горска стена зад прозореца, и приказният месец със звездите по върховете на елите, и огньовете на приказно разцъфналите по Рождество върби, и отражението на гирляндите на черния лед над вира, и фойерверките – всичко това изчезна из един път, макар да си казвах: запомняй това, запомняй всеки детайл.
Вечерите ходех до съседнато село да вечерям, по пътя срещах коледари. А там – подредена маса, шампанско, дами на токчета, руска печка, баници и т.н.
И сега какво? Върнах се от чистите снегове в този градски мравуняк. Пред Зоопарка три крана развалят елхата. На мачтата на уличното осветление часовникът е побеснял: минутната стрелка върви като секундна – хукнала.
Днеска е нула по Целзий, от покривите капе, по улиците мръсотия.
16.01 Странен доктор
предписа ми пет различни вида радостни таблетки. Нейромультивит, фенотропил, мексидол, тенотен, пантогам. Нищо седативно, успокои ме той (аз тръгвах за работа).
Не ми е жал за тези $100, но защо ми е скришом в пушалнята да гълтам хапчета? И без тях се превивам от смях в метрото, като чета "Погребете ме за(?) перваза” (заради това нещо, написано от автор на 26 години, даже изоставих "Унижените и оскърбените” с протяжните монолози и, както сега се казва, с хленченето). Не, докторе, тука не си прав.
Аз постигам радостта без хомеопатия. Радвам се на падналия сняг (Москва е напудрена и кристално чиста); на колежките С. и М., приветливи въпреки моята външна отчужденост (вж. Юрий Михайлович Поляков: "Когато сядам зад бюрото, аз забравям, че съм женен...”); на огромното количество сладко, за което изведнъж станах лаком (в частност на донесения от брат ми от Египет шоколад); в обедната почивка – на ароматното агнешко, което ми приготви моят ангел, напомняйки ми да не го ям студено, защото ще ми се "слепне стомахът” (точно както казваше баба ми) и пр. и пр.
16.01 На 1905 година
Най-щастливото място от моите работи като напускам, няма да се измързеливя, ще отида до центъра, ще купя някакъв хубав филм, бял хляб, чисто масло, сладки, слънчогледови семки, вкусна вода и за малко ще забравя думи като: сектора Газа, транзакции, двувалутна кошница, девалвация, "Искандер”, Собчак, Бондарчук и пр. и пр.
Или по жени? Не, по жени е нерентабилно.
По дяволите, в наше (защо „наше”? – мое) време, отвиквайки от романовото мислене, нямаш никаква възможност да прочетеш на един дъх – за една нощ – без нито един път да влезеш в mail-а – палейки една свещ от друга – откъсвайки се само за пушене – не трепвайки от сигнализациите на търговските коли – роман. Какво да говорим за това пък да напишеш роман? Нима за това трябва да остарееш? Когато времето на живота от само себе си ще се забави? Аз имам предвид, разбира се, живо и едновременно ветхо – като фреска – произведение... Героят на което – мономан – прави романа монолитен...
