Чудесно е да живееш в съгласие със самия себе си. Да се промъкнеш при жена, докато тя спи, да вземеш ботушите от обущаря, да пуснеш Жо Дасен, да се полюбуваш на Артаксеркс, докато прескача от перваза върху дъската за гладене или галопира из коридора.

Седя в тъмната гостна, леглото - неоправено, повдига ми се от обажданията на случайни хора, от техните извинения и молби; в гърба ми през стъклената врата неуютно свети лампата от антрето, спомням си Бродски с неговата хладна констатация за самотата, залепената на стената със стотачка – дали да не я отдера и да отида в публичен дом? да се обеся? да се напия усмъртително? – но но но но но – защо?

Цяла камара факти прерових в книгата на Гинес и намерих най-най. Най-самотното дърво на света, най-любимото ми, по-точно, родствено на любимия ми бор, най-рейтинговото дърво по това време.

Според Бродски: виждам дървото, но не виждам гората. Чувам как свисти иглата (игличката).

Ела. Намерили са я някъде по бреговете на Арктика. Растяла сама. До най-близкото дърво имало 200 километра.