Разговарям със себе си

- Като млад беше слаб и анемичен. Какво става с теб сега? Криза или ренесанс?
- Не ми е много ясно. Страшно съм объркан. Както се казва в едно стихотворение, „искам всичко накуп, и не се примирявам с частици, и се давя с детайли от някакъв мост накован и т. н.”.
- Не се ли страхуваш, че това е някакво крайно, финално избухване, в което можеш ей така да изгориш?
- Знаеш ли – помниш ли, говорил съм ти за това? – Шолохов имаше страна фраза за черното слънце над главите ни. Скоро отново мярнах това му изказване в един вестник (аз вече книги не чета). Та, при мен е нещо подобно. Имам бункер, където земята с утринната си слана е на нивото на очите. Имам едно късче небе: към него гледат също и тези, които обичам и познавам – от разни градове, страни, хора индиго и Undefined, инкогнито и аноними. Аз много обичам хората, и погледите ни към Луната – Селена се докосват. Чувствам го.
- Ти ми подсказа ужасна мисъл. Дали не затова на Луната има човешко лице.

Кой знае защо именно в състояние на умопобъркване и този град, и замирисалият от прозорчето студ така те ободряват, правят те толкова чужд на самия себе си, че от студа започваш да се прегръщаш не само като чуждо, но и като същество от другия пол. Имаше го това в текста, не помня къде: краен израз на беззащитност е на сън да се държиш за собствения си член. Но града потраква по поцинкованата ламалина под прозореца и ми става яростно и радостно. Животът ми е една достатъчно твърда перкусия.

28.10 Направен в СССР

Ще продължа да говоря за себе си с особено удоволствие – аз съм парвеню, но се перча пред самия себе си, не ми трябва особено външното внимание.

Сега обаче ще направя изключение и ще поговоря за хората, които сега са ми в полезрението. Те са много повече отпреди.

След 30 години всеки човек, появил се в живота ти, е някакъв плагиат. Напомнящ на предишен шедьовър. На откраднато прекрасно произведение. Старите приятели са ти по-скъпи и много по-верни, разбира се, но те се променят. Не за тях мечтаеш – мечтаеш за бъдещи. Защото трябва да се върви напред и нагоре. Вчера, например, сред плъховете, клошарите и потоците пикня с приятели споменахме „Обломов”, а аз изведнъж разбрах, че нищо не мога да си спомня от него. Само негата му помня, помня, че го четеш, сякаш краката ти са покрити с одяло и гори камина и на пъстрия килим се е проснал мраморен дог.

Наталия е в Ялта. Пише, че не слиза от крайбрежната. Отчасти изпълнява моята мечта (не зная сама ли е или не): да бъда в Ялта сам.

Иля пише, както винаги неуточнено, но аз, като познавам интонациите на гласа му, долавям сигурен австроунгарски кеф от това, което прочетох снощи в дневника му.
Две или три или повече бивши – не помня вече телефоните им, някак пресъхнаха в душата ми: мързи ме да ги набера. Все пак преди Любовта стои вероятно Верността. Това показва животът.

Това показва и верният ми Николай, с който последния път се срещнахме във Филиповското кафе – той ми направи черно-белия портрет, най-съответен на истината за мен. Липсва ми

М.Б. – под нейния знак се гради сега неуверено въвличащата се в поезия моя проза. Озадачен съм от щастието, че даже това, което правя, може да има транслитерация: превод в друго пространство, което аз отчасти възприемам като църковно-славянско. Косите ми настръхват – доколко езикът – знаците на езика – имат такава магическа сила. Мария. Твърдият знак Ъ звучи за руснака много сексуално. Това е необяснима истина: преглътнатият твърд звук, изчезнал в руския (ако трябва, ще преведа).

N. не пише и не пише съвсем. Догаждам се, че тя се е приближила или се приближава до щастието, което аз и предсказах.

Защото моите предсказания се сбъдват така, че на мен самия ми страва страшно. В такова тревожно неразбиране – за реализирането на неговите мисли – доброжелателни или недиброжелателни - се покайваше покойният ми дядо. В детството се упражнявах – да вдигна някого от мястото му в метрото – не се получаваше, но успях да натрупам някаква мисловна енергия, и продължавам да се упражнявам с хората.

25.11 Никой

Престанах да обичам работата си по няколко причини, в това число и защото почти не си виждам гаджето, и какво „почти” – съвсем не го виждам, тоест твърде много виждам, сутрин набирам „100”, за да чуя точно време и механичната кукла ми съобщава часа с точност до секундата, и си мисля
колко глупаво и абсурдно е това, та нали точната сверка на часовника в съвременния свят би била възможна само с помощта на електрониката, а не на ухо, защото докато куклата произнася „четиридесет и пет секунди”, вече е настъпила четирийсет и шестата, а после аз и звъня и на въпроса ми: „Как си?” ми отговаря „Нищо” и тук идва пълната безсмислица на непълното изречение, още малко и аз, като Одисей, ще започна да отговарям на въпроса „как се казваш?” – „Никой”

но пък обичам парите