Великолепен е Северът. В този замръзнал край всяка болка е поносима. Великолепен е животът, докато го има.

В навечерието на урагана имаше снежна виелица. Вървях по улица Радужная в мъглата, с лице, полепнало от сняг. Като маскировъчен костюм беше побеляла грейката ми - „аляска”. Виелицата е нещо много мое. При нейното боботене, под воя на вятъра - със скорост 20 м/с. можеш да вървиш и да се смееш на глас – никой няма да те чуе, даже минувачът отсреща.

На какво се смееш? На неистовостта, точно като твоята.

От щорма, разбира се, леко ти прилошава. Наваля те слабост – какво слабост – бледна немощ те обхваща. Даже котаракът гледа през прозореца със страх и предубеждение.

Но като виждаш как по клоните на брезата синигерите лудуват, как на зиг-заг кръстосват пространството из двора, ти се приисква... даже не просто да живееш, а да започнеш живота си наново.

Така че, няма какво да се хвалиш: „Колко ниско съм паднал”. Трябва да признаеш пред себе си и да избереш: люснал си се на излъсканата корабна полуба, за да се спасиш, или просто си деградирал.

Като имаш предвид, че корабът ти е без мачти, имаш право да кажеш: „Просто съм се навел”.