Болгарский национальный костюм
ТРАДИЦИОННОТО БЪЛГАРСКО НАРОДНО ОБЛЕКЛО
 |
Традиционното българско облекло неотменно присъства във всекидневния народен живот - в ежедневния и в празничния бит, в системата на културата, където материалните и духовните явления взаимно се проникват и допълват. За разлика от останалите предмети в материалния бит, облеклото съпътства човека винаги и навсякъде от момента на раждането, когато се облича първата ризка, до погребението, за което задължителни са новите, или венчалните дрехи.
Народното облекло, наред с езика и песенното творчество, е специфично културно явление с дълъг исторически живот. Оттук и неговата вековна роля на своебразен определител на българската народна култура, който създава зрителна представа за етническата специфика и за етнографското многообразие на народа. Оригиналните комплекти костюми и отделните образци от традиционни дрехи, както и високохудожествените шевици, тъкани и метални накити, представляват уникални културно-исторически паметници.
Традиционното народно облекло е най-пълноценният източник за разкриване на етническото eдинство и многообразие на традиционната българска култура. Със своята типологическа характеристика (женски, мъжки и детски), както и със състава и композиция си, то дава представа и за функцията на българина в обществения живот при определени трудови, обредни, или празнични условия.
Костюмните композиции от цялата историческо-етническа територия на страната могат да бъдат класифицирани в следните основни типове и разновидности:
двупрестилчена, сукманена, саяна и еднопрестилчена женска и белодрешна и чернодрешна мъжка носия.
Тези основни типове български народни носии с яркия си етнически стил се утвърждават през епохата на развития феодализъм в България. Развитието и обогатяването им продължава, независимо от превратностите в историческата съдба на българите. Традиционното народно облекло е преди всичко дело на домашното производство - на женския усет и творчество. Мястото на мъжете в този процес е незначително: в отделни случаи те участват в обработването на кожи, или при съшиването им в части от облекло. Постепенно традиционните патриахални условия на домашно производство на облекло се променят. През 18 -19 век все повече се обособяват специализирани занаяти. Майстори терзии изработват горни и връхни дрехи главно от състава на мъжките костюми. Традиционните текстилни материали за изработка на тъкани за облекло са ленът, конопът, вълната, коприната и памукът, който навлиза масово в домашното тъкачество през втората половина на 19 в. Кожата заема сравнително ограничено място - за калпака, ногавиците, цървулите. Тя традиционно присъства главно в състава на мъжкия костюм, разпространен във високите планински области. Структурата на българските народни носии е сложна. Променя се в зависимост от конкретните условия на труд и начина на живот в патриахалното българско село. Определящ разграничителен показател за съответните видове женски носии са кройката и начинът на обличане на горната дреха. За мъжкия костюм - формата и цветът на горните дрехи. Тези показатели са географски очертани и имат своебразно историческо развитие. Основният състав на женската двупрестилчена носия се определя от риза, две престилки (закрепени на кръста - една отпред и една отзад) и колан. Ризата е предимно от вида на бърчанките, с преден и заден отвесен плат, които оформят набори и дипли по горната част - почти открита под горните дрехи. Фина, гъста и дребна везбена орнаментика оформя значителни полета по ръкавите, предницата и гърба на ризата. Двете напоясни завески са приготвяни от домашна декоративна тъкан: задната е релефно оформена с дипли и набори, а предната е едноплата или двуплата, с хоризонтален или отвесен шев. Задната завеска се среща в многобройни варианти (вълненик, бръчник, тъкмейник, пещемал, кърлянка, завешка)и има съответно обособено разпространение. Коланът към този костюм е дълъг и се завива неколкократно на кръста. Първоначално тази старинна женска носия е повсеместно разпространена, но по-късно се запазва само в Дунавската равнина.
Сукманената женска носия е най-масово разпространена. Нейният териториален обхват е много широк: планинските области на централните български земи, както и крайморските райони по Черноморието и Югоизточна Тракия. Многобройните регионални и дори локални разновидности на горната дреха – сукман, споделят общобългарското му единство, изразено в неговите общи белези: материал, туникообразна кройка с дълбоко изрязана пазва. Най-често сукманът е без ръкави, а по-рядко - с късо ръкавче. На определени места сукманът е и с дълъг ръкав. Обикновено към ръкавните отвори са прикачени „опашки" - ивици от тъканта на сукмана, които се приемат за редуцирани в декоративни елементи някогашни ръкави, загубили утилитарното си предназначение. Украсата на тази дреха е съсредоточена по полите, по пазвите и по краищата на ръкавите. Състои се от пъстроцетно везмо, декоративна тъканна апликация и обтоки, които са различни по размер и орнаментален стил. Кройката на сукмана определя три главни негови разновидности с географски очертано разпространение. В Западна България сукманът е с веревно разположени клинове, които се спускат от кръста (от талията) на жената. Оттук и названието му -късоклинест. В Централна България сукманът се нарича висококлинест: с трапецовидни или правоъгълни клинове, вмъкнати високо в раменната извивка. В източните райони (по склоновете на Източна Стара планина и по бреговете на р. Дунав) е разпространен ограничено сукман от две части: безръкавен, къс до подгърдието елек (чапак) с прикачена към него ситно набрана в кръста пола. Поясът обикновено е широк и дълъг колкото да се завие неколкократно около кръста. Оцветен е в черно, а най-често и в различни нюанси на червения цвят. Понякога има разноцветна ивична декорация. Сукмената носия се носи с къс колан, тъкан на кори, чийто краища се закопчават с пафти - типичен метален накит (кръгъл или палметообразен), лят или кован, с преобладаващо растителна орнаментика, а понякога и с апликирани седефни божигробски плочки с иконографски сюжети. Престилката е най-яркият декоративен център на сукманената носия. Орнаментката й е богата, яркоцветна и контрастна на голямата черна плоскост на сукмана, подчертавайки стиловата художествена оригиналност на облеклото.
В етнографските проучвания върху произхода на сукмана се предполага, че той е дубльор на първоначалната основна дреха - ризата. В процеса на развитието си дрехата се разнообразява по материал, колорит и украса.
Саяната носия има за основна част също туникообразна риза, но обликът й се изгражда от т. нар. сая - постоянна горна дреха, отворена отпред, слабоклината, с различна дължина на полите (до коленете или до
глезените) и на ръкавите (къси или дълги). Тъканите за изработка на саите са
различни по материал и колорит. Преобладават саите от едноцветна бяла, черна, синя или тъмнозелена (памучна или вълнена) тъкан. Някои от широко разпространените й разновидности (по средното течение на р. Марица) са от
пъстроцветна тъкан на ивици с преобладаващ черен цвят. Украсата на саята е
съсредоточена по пазвата и по края на ръкавите. Българката в случая сякаш се ръководи от по-особени естетически принципи: изявява се като изкусна майсторка на везбената линеарна орнаментика, допълнена от многоцветни гайтанени обтоки. Особено богато въображение тя проявява в неповторимата, но подчертано единна по стил сърмена
апликация, срещана в Западна България. В основния състав на този вид българска носия влиза пояс от едноцветна черна или червена вълнена тъкан. Най-често вълнена е и престилката, в червен цвят на ивици, а в някои югозападни райони и с многообразна тъканна орнаментика. По-късна и то използвана главно на празник, е сърмената престилка.
Саяната носия е разпространена главно в южните и в югозападните области на българската етническа територия. В югозападните земи доминират червените нюанси на тъканта, както и плътността на декоративното везмо - отново в червено, предпазващо от уруки според народните поверия. Саяната носия се отличава със сравнително дълга жизнена устойчивост и доста късно (почти в средата на 20 в.) отстъпва преднина на градското облекло от европейски тип.
Еднопрестилчената женска носия отличава отделни селища в Дунавската равнина и в Родопската област. Тя има опростен състав: дълга, туникообразна риза и запасана върху нея тясна едноплата (или широка двуплата) престилка с много пестелива ивичеста украса (двуцветна или многоцветна, от черти по вътъка) или пък тъмно поле с бледо очертани квадрати. Понякога полето е рамкирано с низ от геометрични орнаменти, както и бордюр. До края на първата
четвърт на 20 в. еднопрестилчената носия продължава да се използва главно от
ислямизираното българско население в Западните и в Източните Родопи. Причина за това е нейната практичност и пригоденост по състав към поминъка на населението.
В същото време е налице стремеж към увеличаване на основния състав на този костюм. Включва се нараменна, отворена връхна дреха (антерия, забун, кафтан), но променена по материал, форма, кройка и функция от старинните им прототипи.
Отличително за вкуса на родопчанките е предпочитанието към бледожълто-оранжеви цветове или нюанси на тревно зелено, съчетани в колорита на престилката.
Мъжкото облекло на българите е белодрешно и чернодрешно - по цвета на горните дрехи. Всъщност това
не са разновидности, обособени по географски принцип, а два последователни
етапа в развитието на традиционното мъжко облекло.
За най-старинен
образец се приема костюмът, оформен от цяла дълга риза със свободно пуснати
поли над белите вълнени или памучни гащи, препасани с пояс или колан. Това е
мъжки костюм с подчертано консервативен стил. Запазването му се дължи на
неговата пригодност към условията за основния поминък - земеделие и
животновъдство.
Мъжката белодрешна
носия включва в състав си а
си туникообразна риза, гащи и горни дрехи от бяла тепана (специална техника на
приготовление) тъкан.
Гащите са в две
разновидности: беневреци - с тесни и
дълги, плътно пристегнати към тялото ногавици (в долната част), и димии - с
широки и къси крачоли. Силуетът на белодрешния костюм се определя от горната
дреха (късак, клашник, долактеник, голяма дреха). Тя е с клината кройка и
значителна дължина. Специфичен стилов белег на украсата са линеарните везбени
мотиви и обтоки от цветен гайтан край ръбовете на пазвата, по краищата на
ръкавите и по върховете на клиновете. Поясът е неизменна принадлежност:
декоративна, предимно червена тъкан. Завива се стегнато около кръста на мъжа.
Белодрешното
мъжко облекло е с доказан славянски произход и характер, разпространено из
цялата етническа територия на българите. С настъпващите промени най-трайно
запазва старинния си облик в северозападните райони (до първите десетилетия на
20 век).
Обособяването на
втория вид мъжка носия - чернодрешната - е част от общия за страната процес на потъмняване на мъжкото облекло, най-изявен през епохата на Възраждането. То
е продукт на новите обществени, стопански и кул-
турни условия. От
края на 18 в. докъм средата на 19 в. мъжкото облекло вече не се приготвя от
бяла аба (вид вълнен плат). Шие се от черен
шаяк (вълнен) с променена кройка
на гащите и на горните дрехи. Гащите
(потурите) са широки,
с обилна украса
от черен гайтан. Любопитна е широко разпространената народна представа за тях:
колкото са по-набрани и колкото по-ниско
и надиплено е дъното им, -
толкова е по-заможен притежателят им.
Горните дрехи
(елек, аба, антерия) са с прави очертания и къси до кръста. Поясът е плътно
завит около кръста: вълнен, червен, забележителен с широчината си. Останалите
части на облеклото - колан, типичен кожен
калпак, цървули - са принадлежности и на белодрешния костюм.
За единството на
двата мъжки костюма говорят мъжките носии от Западна България -композицията им е
смесица от бели беневреци и тъмносини горни дрехи. За налагането на
чернодрешната носия допринася масово практикуваният абаджийски занаят. Но още в
края на миналия век е налице тенденция към изживяване и на чернодрешния
костюм. Проявява се в селищата от градски тип - сериозно повлияни от
европейската мода.
 |
Териториалното
разпределение на основните видове традиционни народни костюми няма строго
обозначени граници. Многообразието на традиционните облекла е следствие на
различни условия и фактори: географски, исторически, обществено-икономически,
културни, верски. Всеки от основните типове носии има множество варианти и
инварианти. Формират се в резултат на
културно взаимодействие - между носиите на отделни области и райони или между
носиите на отделни етнографски групи. Не са изключени и външни въздействия, а
също и ролята на личния вкус и предпочитания към детайлите.
В редица
български традиционни костюми се поддържат белези и елементи, разкриващи
по-старинен пласт на битуване. Те са символичен знак за възраст, за семейно
положение, за участие в обреди и обичаи. Най-изразителна в този смисъл е
украсата на костюма: съдържанието, композицията, колоритът на текстилната
орнаментика. Показателен е и начинът на обличане на отделни дрехи, а също и
принадлежностите към тях. Например косите на момите са винаги открити, а па
невестите - закрити. За младата невеста е задължителна бялата връхна дреха, а
за момата е забранена. В сватбения обряд невестата се откроява с богатия състав
на венчалния костюм, при който се дублират и дори потретват някои основни части
(риза, сукман, престилка). Израз на венчалната символика е червеният превес
(мъжки червен пояс), преметнат през главата. Същият смисъл имат белият презръчник
(кърпа) на ръцете, венецът от живи цветя и билки, сватбената китка и др.
Символиката на
социалните отношения е ярко изразена в обредните костюми на лазарките, на
еньовата буля, на пеперудата за дъжд (календарни обредни фигури с идея за
плодородие), на коледарите. Те, както и уникалните костюмни образци - момински,
ергенски, годенишки, венчални - са поразяващи с пищността и естетическия усет
към украсата.
Художественото
оформление на традиционните български костюми е едно от най-ценните и с
непреходна стойност достойнство. То е най-убедителното свидетелство за богата душевност,
за високохудожествени заложби, за нестихващ стремеж към красота. Украсата на
облеклото - дело на българката - носи отпечатъка на семейно-родовите традиции,
на мирогледа и нравите. Именно тя се отличава с най-пълноценна етническа
натовареност с роля на социален регулатор.
Необозримите
художествени качества на костюма са постигнати чрез умело прилагане на орнаментална
украса, изразена във вида на тъканта, в шевицата, и плетивото, в апликацията
или обтоката.
Текстилната
декорация е органично
свързана както с отделните дрехи, така и с цялостната композиция на костюма.
Най-често тя е разположена по откритите костюмни части: пазви, краища на ръкави
и поли, пояси, колани, клинове, престилки, забрадки, чорапи.
Тъкачната украса,
под форма на гладки цветни или орнаментирани ивици, има широко приложение. Тя
определя, до голяма степен, стила на женската двупрестилчена и саяна носия.
Особено силно е естетическото въздействие на
женските
престилки и колани, превърнати със средствата на тъканното орнаментиране в
своебразен художествен център на костюмните композиции.
Везбеното
изкуство се отличава с още по-голямо разнообразие. Везаната украса определя в
значителна степен своебразието и самобитността на народните носии. Шевичната
украса е характерна за цялата страна, но най-широко приложение намира в
традиционното облекло на населението от Северна, Северозападна България и
Македония. Тя е постоянен елемент на женските и на мъжките ризи, на престилките
и коланите, на сукманите и саите, на завеските при двупрестилчената носия.
Украса от везбени орнаменти отличава и видовете тъкани, свързани с
невестинското забраждане.
Везмото по
традиционните носии е разнообразно по технология, структура, форма, съдържание,
колорит и местоположение. Практиката на българките познава няколко вида бодове:
прав (наричан още цепен бод), хоризонтален или полегат (разминат), кръстат (или
кумански) бод, бримчен и двулицев. Високите художествени качества на везбената
орнаментика се определят до голяма степен от вещия подбор на материалите и
умелата им обработка. Най-често се използват вълнени и копринени конци и
комбинации между тях. Металните (сърмени) жички, включени във везмото, му
придават блясък и великолепие. Както тъканната декорация, така и шевицата,
впечатляват с орнаменталните форми и сюжети, някои от които са твърде старинни
(мотиви „дървото на живота", розета, свастики, кръг, кръст и др.). С
изключително разнообразие като графичен рисунък се отличава ромбът.
Три основни
компонента на българската шевица - ритъм, симетрия и контраст - са общовалидни
по цялата етническа територия. Шевичните композиции в сравнение с тьканннте са
много по-разнообразни благодарение на техниката на орнаментиране.
Колоритът има
определящо значение за етническата специфика на традиционното българско
облекло. Типичната цветова палитра на орна-ментиката по облеклото е в три
основни цвята: червен, черен и бял. Цветовото ограничение е само привидно,
защото всеки отделен тон наброява гама от цветосъчетания и нюанси. Те са ясни и
чисти; хармонични и тъмни; наситени и контрастни.
Принос за ефекта
на облеклото има и апликацията. Характерна е за горните женски дрехи
(сукман и саи) и е по-малко по връхните дрехи. Най-често отличава кожените
облекла - особено женските кожухчета към двупрестилчената носия. Апликацията не
е единствен, самоцелен и цялостен способ на украса. Обикновено тя се комбинира
с други художествени средства: декоративна тъкан, везмо, плетени дантели, обтоки
от шнурове и др. Много често самата апликация е поле за допълнително
разкрасяване с висока художествена стойност.
Значително
участие в цялостната декорация на костюмите имат
обтоките и гайтаните. Ритмиката на
комбинирането им, преливащите им тонове са съществени за красотата на костюма и
изместват на заден план първопричината за тяхната поява - практически средства
за закрепване на съединителните шевове и на ръбовете по дебелите вълнени дрехи.
Ръчното
плетиво е средство за
украса на отделни женски дрехи. Плетената на една кука бяла памучна дантела в
геометричен или стилизиран растителен стил постепенно измества многоцветната
шевица по женските ризи. Същевременно тя е хармонично допълнение към облика на
кърпи за глава, престилки, сукмани. Плетивото разкрива с орнаментиката си
влиянието на традиционната шевица. Типичен пример за това към началото на 20 в.
са преобладаващите розети или фигурки на птици.
Характерна за
градовете, бялата памучна дантела е стилов белег на традиционни женски костюми
от Ихтиманско, Пазарджишко, Кюстендилско, Софийско, Трънско.
Посредством
разнообразни форми на изплитане на вълнени бримки българката създава
многообразни и пъстроцветни чорапи, калци (чорапи без ходила до под коленете), наръкавици
(покриващи ръцете от китката до лакътя), ръкавици - многопръстни или
еднопръстни, за сватба, със символично везмо и кичилки от червена вълна.
Подчертано
естетически качества имат и празничните детски облекла като неразривен
елемент към костюма за възрастни. Особено интересни са детските шапки, чиято
оригинална украса и допълнения към нея (сини мъниста, чесън, червен конец,
метални накити -амулети против лоши очи) имат ярко изразена символика.
Ефектът на
традиционните костюми като силует, художествена композиция и колорит не би бил
пълен, ако не „присъства" накитът. За любовта на българката към
разнообразни накити се говори почти във всички пътеписи на европейци, преминали
през нашите земи. Описват се нанизите от парички, герданите от раковини, както
и огромното многообразие от накити за глава, ръце, тяло - дело на изкусни
майстори златари. Традицията на техния занаят е древна, а оттук и уменията им
да леят, коват, апликират, да изтеглят сребърни жички (филигран), да изработват
ажур или да комбинират техники в разнообразни форми. Накитите по
възрожденските костюми са старинен израз за семейно-възрастово и социално
положение, а понякога и белег за локално-регионална принадлежност. С изящна
орнаментика се отличават надушните висулки (обеци арпалии от Видинско, люлки),
блестящите прочелници и гранулираните с едър филигран игли за коса,
диадемоподобното кръжило към старинното невестинско забраждане в Габровско и
Търновско, металният венец „стефан" в Провадийско, лятите гердани с емайл
и цветни камъни, както и скъпите, украсени със сребро и позлата пафти -
задължителна принадлежност към празничните и венчални костюми.
Изключително
ценни са тежките и монументални момински косичници. Любопитна е тяхната
функция. Изработени от многобройни старинни монети, плътно вплетени с раковини,
сини и други мъниста, с цветни гайтани и сърмена тел, те поддържат илюзията за
притежание на дълги и буйни коси у жената - символ на здраве и материален
престиж.
Следи от древно
изкуство и примитивен народен мироглед разкриват старинните невестински косичници
и убруси (украса за глава). До края на 18 в. те са характерни за Северозападна
България и особено в селищата в македонската област. Формата и орнаментиката им,
наподобяваща сложен геометричен рисунък, се свързват с идеята за покриване
косите на омъжената жена.
В представите на
българите тези уникални покривала за глава символизират и жалбата по загубеното
моминство, и патриахалните повели на поведение - покорство на омъжената жена
пред стопанина. Те имат изключителното
стойностно значение за етническото ни самоопознаване.
Тракийска етнографска област
Родопска етнографска област
Пиринска етнографска област
Шопска етнографска област
Северняшка етнографска област
Добруджанска етнографска област
Horo.bg
Supremes de volaille archiduc. Куриное филе с луком, паприкой и сливками. Очень мягкое, нежное куриное мясо и сливочный, необыкновенно вкусный соус - это просто идеальная пара! Рецепт взят из книги Джулии Чайлд.
